…На трийсет и пет лета станах легионер. Не тръгнахме за Дакия.
Бях разпределен в друг легион, на пълководеца Марк Лициний Крас. Той беше назначен за консул на Сирия. Императорът го изпрати на война с партите. Бяхме натоварени на голямата императорска флота и заминахме за Панфилия. С нас беше и самият император.
Това събитие ми помогна да видя Летия още веднъж. Това стана в Перга на брега на река Кестрос. Там легионите бяха прегрупирани и строени за поход към планините на Партия. На главния площад, пред правилните квадрати от легионерски кохорти, мина самият император. В свитата му, сред жените робини, беше и Летия. Зърнах я отдалеч. Тя също ме видя. Беше изненадана. Понечи да ми извика нещо, но се въздържа. Пълководецът даде сигнал, тръбачите засвириха и легионът тръгна. Гледах я отчаян без да откъсвам очи от нея. Имах чувството че я виждам за последен път. И наистина повече не я видях.
Водихме люти битки с партите. Планинските им крепости бяха непревземаеми. Гинехме като мухи. Бях един от най-силните воини в легиона. Оцелях като по чудо. Катерихме се по шеметни висини, слизахме в дълбоки пропасти, давехме се в пенливи и буйни потоци. На всяка крачка ни очакваха засади. Стрелите ни застигаха на рояци и ни косяха. Едри планинци изникваха внезапно като че от сивите камъни и ни посичаха с острите си мечове. Разбиха ни, нас — непобедимите римски легиони! При една тежка битка загина и нашият консул, Марк Лициний Крас.
Върнаха ни обратно в Рим. След това ме включиха в похода към Дакия. Там се сражавах цели петнайсет лета. Загрубях, закалих се в битки. При един обратен поход, в земите на трибалите ме раниха.
Един свиреп и зъл тракийски войн ми посече лявата ръка. Осакатях. Напуснах войската. Застоях се на едно място. Работих като писар в Сената. Такъв съм и сега, макар че очите ми отслабнаха а дясната ръка вече почти не ме слуша. Това е моята история…
…Вече мръкваше. Слабата дневна светлина от прозореца угасна съвсем. На нейно място се появиха едри червени звезди, сякаш посипани от щедрата ръка на Арес. Фитилът на светилника догаряше с мъждив пламък. Палмовото масло бе на привършване.
Оставих перото и пергамента на вехтата грубо скована маса и с усилие се изправих. Малката ми крехка дъщеря бе заспала сладко на коленете ми с една трепкаща сълзица на миглите. Вдигнах я внимателно и я занесох на леглото. Нека спи. Нека сънува своите красиви детски сънища.
Пристъпих тежко към вратата. Излязох на улицата. Някъде далече, към Сената, вървеше факелно шествие. Дочуваше се старата, така добре позната легионерска песен на победата. Бяха избрали новият император. В негова чест се правеше парад.
Не ми се спеше. Боях се, че ако легна, оня странен сън пак ще се появи. Кой съм? Откъде съм дошъл? Не помня!… Летия се опита да ми разкаже, но това бе един кратък и неясен разказ. Бях един стар мъж, дошъл от звездите и от безкрая на времето. Боя се да заспя. Вече не искам да си спомням, тъй като всеки стар спомен ме измъчва и терзае.
Най-трудно е обръщането ми назад, защото някъде там, между разхвърляните късове от времето, винаги съзирам оная скъпа на сърцето ми жена. Това беше една прекрасна, руса и синеока жена с нежни ръце и с топъл поглед.
Беше изчезнала завинаги и безвъзвратно. Беше изчезнала и отнесла със себе си и една малка частица от жадуващата ми и изстрадала душа…