Мълчанието на Сет беше по-вбесяващо, отколкото ако ми се беше развикал. Той просто продължи да ме гледа и ме остави да говоря. На лицето му беше изписано много съжаление, но и много решителност.
— Ти беше онзи, който каза, че можем да преодолеем всичко — извиках. — Защо не и това?
— Защото е прекалено късно.
— Не е възможно. Ако го направиш… няма да постигнеш нищо… накрая пак ще ме нараниш. И мен, и Мади.
— Това е нищо в сравнение с всичко друго, което може да се случи — каза той. — А колкото до Мади… нямам намерение да я нараня. Аз… аз я харесвам.
— Но обичаш мен.
— Да, така е. Сигурно винаги ще те обичам. Това обаче не е достатъчно. Трябва да продължа. Не можем повече така. Може би… не знам. Мисля си, че между мен и Мади ще се получи. В някои отношения тя е като теб, само че…
Сет започна да приказва безсмислици, както когато беше нервен. Сега захапа устната си, сякаш да върне думите си обратно, и отклони поглед.
— Само че какво? — попитах. Едва чувах собствения си глас.
Той върна погледа си на мен, решителен и непоколебим.
— Само че е по-човечна.
И това беше капакът. Целият гняв и тъгата изчезнаха. У мен не остана нищо. Абсолютно нищо. Бях празна.
— Изчезни — казах.
Той пребледня. Нещо в гласа и изражението ми трябва да е било наистина ужасяващо. Неуверено протегна ръка.
— Не исках да те нараня. Тетида, съжа…
— Никога повече не ме наричай така — казах му и отстъпих назад. Не знам дали думите излязоха от моята уста. Сякаш някой друг ме контролираше. — Махай се. Веднага.
Той отвори уста и аз си помислих, че може би решимостта му ще се пропука. Накрая устоя.
Тръгна си.
Глава 25
Бях се заклела никога да не влизам в спалнята, но точно тогава изпитах огромна нужда от леглото си. Прекарах остатъка от деня в него, свита в пословичната ембрионална поза. Също както когато изгоних Сет, не чувствах нищо. Бях мъртва отвътре. Не беше останало нищо, нищо от живота ми, нищо, за което да се заловя. Умната част от мозъка ми казваше, че трябва да плача. Знаех, че у мен има мъка, мъка, която все някога щеше да се излее. Засега обаче я блокирах, беше ме страх да си призная, че всичко е истина и да посрещна последствията. Това, осъзнах аз, беше причината за писъка на Ясмин. Беше ужасно да те откъснат от някого, когото толкова много обичаш. Да те откъснат от нещото, което осмисля съществуването ти.
Минаха часове и светлини и сенки се придвижваха през спалнята им, докато слънцето започна да залязва. Стана тъмно, но не си направих труда да пусна лампата. Нямах нито енергия, нито желание.
Не знам колко време отлетя, после чух чукане. Отначало не бях сигурна какво беше това. После го чух отново — определено някой чукаше на вратата. Останах в леглото, не исках да виждам и да говоря с никого. Ами ако е Сет? Някаква частица от мен се вкопчи в надеждата, че може би си е променил мнението. Останалата част не го вярваше. Бях видяла погледа в очите му. Решимостта му. Нямаше да се върне. А след като нямаше да се върне, нямаше смисъл да виждам, когото и да е.
Посетителят ми почука за трети път, още по-силно. До мен Обри обърна глава към дневната, после към мен, несъмнено чудейки се защо не спра този шум. С въздишка изпълзях от леглото и се заклатих към входната врата. На половината път спрях. Не беше Сет.
— Джорджина! — изплака носово сопрано. — Знам, че си там. Усещам те. — И аз бях усетила Тоуни, разбира се, затова и бях спряла. Въздъхнах отново, чудейки се дали не мога да я игнорирам. Вероятно не. Дори и да не отворех вратата, тя можеше да остане там цял ден, защото знаеше, че съм вътре.
Отворих, очаквайки да бъда засипана от сълзи и фанфари. Вместо това видях Тоуни да стои спокойно пред вратата, колебаеше се дали да влезе. Очите й все пак бяха влажни, но изглежда се опитваше да се сдържи. Треперещата й устна издаваше, че не й е лесно.
И имаше сияние.
— М-може ли да вляза? — попита тя.
Отстъпих назад и я поканих с ръка.
— Искаш да излезем, за да полеем завоеванието ти?
И това беше. Тя се срина. Ридаейки в ръцете си, потъна в канапето ми. Все още безчувствена от раздялата ми със Сет, нямах достатъчно сили да се справя с това. Нямах сили да я намразя, нямах сили да я съжалявам. Бях жива апатия.
— Тоуни, аз…