Усмивката на Ясмин се върна.
— Тя много ми харесва, Картър. Разбирам защо харесваш компанията й.
После заговори за друга сукуба, с която се запознала в Бостън, и смени темата толкова плавно и умело, колкото и Картър можеше. Картър се досети какво мисля, улови погледа ми и се усмихна. Завъртях раздразнено очи.
Все пак, с напредването на вечерта се оказа, че Ясмин ужасно много ми допада. Главно тя, Винсент и Картър участваха в разговора и макар ангелите да не бяха забавни колкото приятелите ми, осъзнах, че се веселяха по техен си начин. Вярно, псуваха и пиеха много по-малко, но никой не е съвършен.
Барът затвори и си тръгнах с Винсент. Джоел не пропусна да отбележи колко свята е човешката душа. Винсент го изслуша с търпеливо изражение и кимаше на по-важните моменти.
— Винаги ли е такъв? — попитах го на път за вкъщи.
Винсент се засмя.
— Не може да се въздържи. Прави го за добро. Просто се притеснява за мен.
— Ти притесняваш ли се?
— Не. Ти си много сладка, но не, не се притеснявам. Вече съм влюбен.
Щях да го подкача, че това не значи абсолютно нищо, че повечето ми жертви също си мислеха, че са влюбени. Нещо в гласа му обаче ме накара да се спра. Начинът, по който го каза, ме накара да повярвам, че любовта му наистина може да го предпази от мен и от всички злини на света. Говореше като някой, който е неуязвим. Изведнъж ми стана тъжно.
— Радвам се за теб — казах меко.
Той ме изгледа косо.
— Добра си за сукуба.
— Достатъчно добра, за да ми кажеш какво правят висшите ти приятели в града?
По лицето му премина усмивка.
— Не.
Вкъщи го настаних на дивана и му донесох една камара одеяла. Обикновено гледах в апартамента ми да е горещо, но вече беше декември, а и една част от мен още помнеше как едно време се опитвах да се стопля клечейки край слабия огън, така че одеялата никога не бяха достатъчни.
Малко след това си легнах и се зарових сред собствените ми завивки. Този път не сънувах нищо.
Глава 3
Наспах се добре и на другата сутрин отидох на работа малко по-оптимистично настроена по отношение на живота. Реших, че вероятно снощи Тоуни е отбелязала точка и че Нифон вече пътува към летището. Освен това скоро щях да видя Сет: той беше превърнал в свой кабинет мястото, където работех — книжарница и кафене „Емералд Сити“. Да, денят нямаше да е чак толкова лош.
Тъй като бременността на бившата ми шефка се усложни, наскоро бях наследила поста й. Старото ми работно място се освободи и накрая наехме Мади Сато (която случайно беше сестра на Дъг Сато — другият помощник-управител). Това беше нагла проява на шуробаджанащина и Дъг беше побеснял, че рейтингът му на готин тип е паднал с десет процента. Така или иначе Мади вече се беше нанесла у тях. Беше дошла да го види, когато неотдавна Дъг влезе в болница, и още не си беше тръгнала. Тя работеше като журналистка на свободна практика и пишеше статии за едно феминистко списание, но работата в „Емералд Сити“ й осигуряваше по-стабилни доходи.
Харесвах Мади. Беше умна и талантлива и имаше извратено чувство за хумор, близко до моето. Справяше се с клиентите и винаги се държеше учтиво и професионално. Например можеше спокойно да завърже разговор със Сет на „писателска“ тема и да се справи брилянтно. Когато обаче разговорът станеше по-приятелски и неформален, социалните й умения изчезваха. След една особено аналитична писателска дискусия, Сет направи случайно забележка за детството й и тя замръзна. Беше забавно да го наблюдавам в компанията на някой по-свит и от него, но най-вече изпитвах състрадание към нея. Напоследък бяхме постигнали напредък — бях я накарала да излезе от черупката си и знаех колко е забавна. Исках обаче и всички други да го разберат.
Днес я открих горе в кафенето на масата, на която Сет беше поставил лаптопа си. Очевидно не беше ден за писане, защото и Дъг седеше с тях. Той и Мади водеха разгорещен спор. Сет седеше между тях и гледаше отчаяно, сякаш му се искаше да е някъде другаде. Улови погледа ми и ме погледна умолително. Умишлено седнах до него и накарах Дъг да се премести. Никой не знаеше, че със Сет се виждаме, а семейство Сато бяха толкова заети да спорят, че изобщо не им направи впечатление къде седнах.
— Какво става? — попитах. — Дано обсъждате съдбата на книжарницата, все пак целият мениджърски екип се е събрал — празниците наближаваха и напоследък бяхме затрупани с работа.
Мади имаше благоприличието да се смути, внезапно сещайки се за задълженията си. Тя отвори уста да каже нещо, но Дъг я прекъсна.