Той ме погледна.
— Обичам историите да имат щастлив край. Харесва ми да помагам да се стигне до щастлив край.
— Добре. Само че сега нещо не ти се получи.
Старата му цинична усмивка се появи наново.
— Искаш ли да се прибереш у дома?
Обърнах се към Спейс Нийдъл.
— Искам да догледам шоуто.
— Добре.
— Хей, чакай. — Протегнах се към чантата си и издърпах кашмирената плетена шапка. Подадох му я. — Весела Коледа. Извинявай, че не е опакована.
Картър разгледа подаръка си от Дядо Коледа и си го сложи.
— Супер.
Когато най-накрая тръгна да ме води вкъщи, използва същата ангелска телепортация и пак, както винаги, ми стана леко лошо. Обри ме поздрави като се отърка в краката ми, докато търсех ключа за лампата. Съседите на етажа под мен очевидно правеха купон.
Изритах високите обувки в средата на дневната и тръгнах към спалнята, разкопчавайки роклята си, докато вървях. Оставих я да падне на пода, доволна да се освободя от стегнатата тъкан. Отворих вратата на гардероба, коленичих и започнах да ровя, докато не намерих старата кутия за обувки.
Протегнах ръка малко над гръдната си кост и намерих пръстена на Сет на верижката. Разкопчах я и задържах пръстена в ръката си дълго време, гледах гладката му блестяща повърхност и намигащите сапфири. Извадих стария износен пръстен от кутията и го задържах в другата си ръка. За миг просто стоях там и местех поглед от единия на другия пръстен. Бяха различни… но и много си приличаха. „Родена си да страдаш. И това ще се повтаря отново и отново. Ти не учиш. Ти не се променяш.“
С въздишка, поставих и двата пръстена в кутията, до тежкия златен кръст. Затворих капака и я пъхнах в гардероба.
Това беше. Това беше краят.
Все още полугола, се върнах до мястото, където бях пуснала чантата си и извадих мобилния си телефон. Набрах номер и зачаках.
— Ало?
— Данте? Джорджина е.
— Кой?
Трепнах и осъзнах, че всъщност така и не му бях казала името си.
— Сукубата.
— О! — Имах чувството, че вече беше познал гласа ми. — Честита нова година.
Поех си дълбоко въздух.
— Свободен ли си тази вечер?
Последна дълга, красноречива пауза.
— Ами мъжът от съня? — попита той накрая.
— Няма никакъв мъж.