— Доколкото си спомням, последния път аз платих сметката.
— А, да. Позволих ти една проява на еманципация, защото не исках да ви давам повод с Мади да поругаете колата ми.
Чаеното ни парти се състоя около малката маса на Ерик в ъгъла и се изненадах, когато Сет започна разговор с Ерик за това какво значи да си смъртен сред безсмъртни. Обикновено Сет не беше толкова общителен и се зачудих до каква степен го тревожеха безсмъртните странности.
— Това обърква вътрешното ми чувство за време — отбеляза Ерик. — Срещам се с хора като госпожица Кинкейд, която винаги е млада и хубава. Кара ме да си мисля, че времето е спряло. После поглеждам себе си и забелязвам нови бръчки. Чувствам болки в ставите. Осъзнавам, че аз ще си отида, а те ще продължават да управляват света и без мен — той въздъхна, по-скоро с почуда, отколкото с тъга. — Иска ми се да видя какво още ще се случи.
— Да — каза Сет и ме изненада. Очите му бяха мрачни и сериозни. — Знам какво искаш да кажеш.
Погледнах го и осъзнах нещо, за което досега не се бях замисляла. Знаех, че е мислил за бъдещето и за собствената си смърт (всички смъртни го правят), но едва сега осъзнах колко много значеха тези неща за него. Гледайки двамата мъже, ми хрумна, че един ден те ще умрат и усетих как нещо в гърдите ми изстина. За един удар на сърцето си представих как Сет се сбръчква и посивява като Ерик.
— Вълнуват ни мрачни мисли? — попитах в опит да стопя напрежението. — Не дойдох тук, за да ви създавам комплекси, а за да се възползвам от знанията на Ерик.
— Слушам ви — каза той.
— Ами… нали знаеш, че за да съществувам, ми е необходима енергия? — Идиотски въпрос. Разбира се, че знаеше. — Вчера сутринта се събудих и целият ми енергиен запас беше изчезнал.
Ерик се замисли.
— Това е нормално, нали? Енергията се изчерпва с времето.
— Не толкова бързо. Не и след като… — спрях, внезапно осъзнавайки, че май все пак не беше толкова добра идеята да взема Сет с мен. — Аз… хм, бях получила нова енергия предната нощ.
Изражението и на двамата не се промени.
— И не си правила нищо необичайно?
— Не. Джером мисли, че е от стрес — свих рамене. — Аз обаче не съм съгласна. Сънувах… странен сън… но нищо изтощително.
— Сънищата са силни — каза Ерик. — И понякога стресът ни влияе повече, отколкото осъзнаваме. За съжаление знам малко за сънищата, но… — той се намръщи и внезапно се вглъби в себе си.
— „Но“ какво?
— Познавам един човек, който може да ви помогне. Той е специалист по сънищата.
— Кой? — Прозвуча ми обещаващо.
На Ерик му отне доста време да отговори. Когато отвори уста, сякаш не му се искаше да продължи.
— Някой, който спокойно може да принадлежи на вашите редици. Казва се Данте Мориарти.
Засмях се.
— Това не може да е истинското му име.
— Не е, но съм сигурен, че имповете и демоните ще го познаят, под което и да е име. Той е мошеник… освен всичко останало. И се мисли за магьосник.
— Познавам много продажни хора — изтъкнах. — Това не ме притеснява.
— Така е — съгласи се Ерик. Изглеждаше притеснен, което ме обърка. Въпреки че самият той не беше лош, се срещаше с мен и подобните на мен, без да му мигне окото. Запитах се какво чак толкова го тревожеше у този човек. — Ще ви дам адреса му.
Той затърси визитка на Данте, а през това време аз започнах да разглеждам магазина, а Сет отиде да ползва тоалетната отзад. Старият магазинер ми подаде визитката, която намери.
— Господин Мортенсен много ми харесва.
— Да, и на мен.
— Знам. Личи си.
Вдигнах поглед от една витрина с гривни в очакване да продължи.
— Говорите и се движите един около друг по начин, който едва ли осъзнавате. Държите се както обикновено се държат влюбени… но има и нещо друго. Усещате се един друг, дори и когато не сте заедно. Във въздуха между вас има огън.
Не знаех какво да отговоря. Прозвуча хубаво, но и малко страховито.
— Никога не съм срещал друг от вашия вид, който да прилича на вас, госпожице Кинкейд. — Той се поколеба и в обикновено мъдрото му и компетентно изражение се промъкна съмнение. Рядко го виждах такъв. — Нямам представа как ще се развият нещата.
Тогава Сет дойде и усети, че прекъсва нещо. Погледна към пас, а аз поставих успокоително ръката си в неговата.
— Ще тръгваме ли?
— Разбира се.
Разгледах набързо останалите бижута, без да забелязвам почти нищо. Изведнъж осъзнах какво гледам и се наведох над една от кутиите.