Седяхме един до друг дълго, докато накрая се реших. Думите засядаха в гърлото ми, когато казах:
— Израснала съм в Кипър. — Напрежението във въздуха нарасна, и двамата чакахме да продължа. — В началото на пети век. Не знам в коя година съм родена. Тогава тези неща не бяха важни.
Той издиша. Не бях осъзнала, че е затаил дъх. Бавно и внимателно ме прегърна с една ръка и притисна устни към косата ми.
— Благодаря.
Зарових лице в рамото му, без да знам от какво се крия. Не му бях казала почти нищо — само два тривиални факта. Въпреки това, да споделя тази малка част от спомените, които толкова исках да скрия, беше силно усещане. Почувствах се незащитена и уязвима, но не разбирах защо. Сет нежно погали косата ми.
— Тогава ли си имала пръстена? — попита той.
Кимнах.
— Сигурно е бил ценен.
— Загубих го — прошепнах.
Той може би долови мъката в гласа ми. Прегърна ме още по-силно.
— Съжалявам.
Останахме така още малко, но знаех, че иска да се прибере и да работи. Не можех да не се съобразя с това и го изгоних. Въпреки всичко усещах, че щеше да остане, ако го бях помолила.
Когато си тръгна, отидох в спалнята и затворих вратата. Коленичих пред отворения гардероб и започнах да вадя кутия след кутия и да ги трупам на камари в стаята. На реда ми му липсваше нещо (например липсваше му ред) и ми отне доста време да преровя купищата боклуци. Накрая извадих покрита с прах кутия за обувки.
Вдигнах капака и затаих дъх. Имаше стари, станали кафяви писма и няколко снимки. Тежък златен кръст на изтъркано въже лежеше сред листовете, заедно с няколко други малки съкровища. Започнах да ровя внимателно, докато накрая открих каквото търсех — бронзов пръстен, позеленял от времето.
Държах го в ръце, все още не успявайки да различа гравираната двойка на диска върху пръстена. Изработката беше по-груба от съвременния вариант на Ерик. Прокарах пръсти по ръбовете на пръстена, без да съзнавам какво правя. Дори го пробвах, но не ми стана. Беше направен за много по-големи пръсти от моите сега. Не исках да се трансформирам, за да си го сложа.
Подържах го още няколко минути. Мислех си за Сет, за Кипър, за най-различни неща. Накрая не можех повече да издържам на болката, върнах пръстена в кутията и го затрупах за пореден път в гардероба.
Глава 4
На следващия ден отидох на адреса от визитката на Данте, който се намираше в Рейниър Вали. Кварталът не беше точно занемарен, но не беше и особено поддържан. Адресът ме отведе до тесен магазин, сместен между бръснарски салон и долнопробен хранителен магазин. На витрината висеше червен неонов надпис „МЕДИУМ“. „У“-то беше изгоряло. Под него на ръка беше написано следното: „ГЛЕДАНЕ НА РЪКА И КАРТИ ТАРО“.
Прекрачих прага и звънчето звънна. Вътре беше също толкова скучно, колкото отвън. Тесен плот обикаляше едната стена. Останалата част от малкото голо помещение беше празна, с изключение на кръгла маса с червена велурена покривка, по която имаше прогорени от цигара дупки. Върху масата бе поставена кичозна кристална топка. Мястото беше скучно в сравнение с уютното приканващо магазинче на Ерик.
— Един момент — извика някой през отворената врата отзад. — Само да…
Един мъж влезе в стаята и спря, когато ме видя. Беше висок около метър и осемдесет и имаше черна, вързана на опашка коса. Двудневна брада покриваше лицето му. Носеше дънки и обикновена черна тениска. Беше около четирийсетте и много сладък. Огледа ме от глава до пети и се усмихна многозначително.
— Охо, здравей. Какво имаме тук? — той наклони глава, все още изучавайки ме. — Не си човек, това е сигурно. Демон? Не, не си достатъчно силна. Вампир? Не… не и по това време на деня.
— Аз… — спрях, изненадана, че успя да ме усети. Нямаше аура на безсмъртен, определено беше човек. Сигурно е като Ерик, помислих си. Смъртен, който усеща безсмъртния свят, но няма достатъчно умения да разгадае кой какъв е. Реших, че няма смисъл да увъртам и казах:
— Аз съм сукуба.
Той поклати глава.
— Не, не си.
— Съм.
— Не си.
Бях изненадана, че трябва да водя такъв разговор.
— Съм.
— Не. Сукубите имат огнени очи и крила на прилеп. Всички знаят това. Не носят дънки и блузи. Освен това трябва да си с по-големи гърди. Кой размер си — 75 В?
— С — отвърнах възмутено.
— Щом казваш.