— Не е никак трудно. Аз ще кажа, че роклята ми е с много дълбоко деколте и че отдолу нямам нищо. После ти ще кажеш, че ще я съблечеш и ще погалиш…
— Боже господи. Не. Няма да го правим.
Типично в негов стил. Можеше да опише сексуална сцена, толкова гореща, че да подпали листа, на който е написана, можеше да напише остроумен диалог, който да впечатли дори мен. Ако обаче го накараш да говори за това, той блокираше. Стесняваше се от хората, страхуваше се от големи компании и предпочиташе ролята на незабелязан слушател. Съчувствах му, но невинаги го разбирах — все пак той често беше център на внимание. Бях доволна, че откакто бяхме заедно се бе променил малко, но имаше още върху какво да работи.
— Трябва ни малко практика. Ще ти помогна. Представи си как заставам на колене и бавно разкопчавам панталона ти…
— Добре, виж… Щом това искаш, с удоволствие. Само че, знаеш, върви на компютъра и ще си пишем…
— Мили боже! Бягай да работиш върху книгата.
Затворих телефона и седнах на леглото. Боже господи! Уикендът ми се беше обърнал с главата надолу. Нямаше значение дали ми харесва или не — беше само въпрос на време новата сукуба да се присъедини към редиците ни. Сиатъл се беше разраснал значително с годините и не можех да покрия целия град. Но съвсем нова сукуба? И да трябва да я обучавам? Ако не знаех, че подобни административни решения не се взимаха от демони, щях да обвиня Джером, че го е направил нарочно. Напълно се връзваше с чувството му за хумор. Защо не бяхме получили някой антисоциален професионалист, който щеше да си върши работата, без да има нищо общо с мен?
А Нифон… е, това вече беше удар под кръста. Не обичах да ми напомнят за миналото ми, а и него не харесвах. Имах чувството, че е замислил нещо, само не проумявах какво. Беше купил душата ми и ме беше вербувал до края на вечността. Какво още искаше? „Почакай и ще разбереш“, прошепна едно предупредително гласче в главата ми. Потръпнах. Тоуни съвсем скоро трябваше да направи първия си удар.
Изведнъж вече не вярвах, че ще успея да заспя. Исках да изляза. Не за да взема поредната жертва или нещо такова, просто исках да съм навън. Да пийна нещо. Да флиртувам. Така ситуацията може би нямаше да ми изглежда толкова катастрофална.
Тръгнах към „Избата“ — любимо заведение на местните безсмъртни. Предвид партито по случай посрещането на Тоуни, едва ли щях да срещна някой познат. Добре щеше да ми се отрази да остана насаме със себе си. И все пак, когато влязох в претъпкания бар и се запровирах между пиещите и смеещите се посетители, долових хладно усещане да дразни безсмъртните ми сетива. Напомни ми на кристали и озон.
Огледах се и видях Картър в другия край на заведението на една кръгла маса. Най-силният ангел в Сиатъл (онзи, който подпали коледната ми елха) също ме усети и устните му се извиха в лека усмивка за поздрав. Той естествено не беше поканен на събирането на служителите на Ада, но иначе често излизаше с малката ни компания. Отначало това ме озадачаваше, но постепенно започнах да го приемам като нормална част от живота си, колкото и странно и лошо да се обличаше.
Изненадах се, че го виждам навън тази вечер, но още повече се шашнах от компанията му. Трима ангели и един човек — и четиримата непознати. Всички ме изгледаха с любопитство и (поне единият) с презрение. Не че имаше значение. Да ме презира колкото си иска. Шайка ангели не би могла да ми навреди, не и след днешния ден. Фактът, че Картър не беше сам обаче, ме порази. Досега не го бях виждала да работи в екип. Нездраво любопитство се надигна у мен, зачудих се какво може да ги е събрало — при това сред тях имаше и човек.
Картър забеляза изпитателния ми поглед, намигна ми и ме покани с жест за изненада на двама от ангелите. Кимнах, че приемам, но първо се отбих на бара и си взех водка гимлет.
Когато минута по-късно отидох при тях, се постарах да се държа като нахакана сукуба и издърпах един стол до Картър.
— Леле-мале — казах. — Все едно имаме уикенд на отворените врати. Явно днес всички посрещаме гости.
— И аз така чух — каза той. Разсеяно прокара ръка през дългата си до брадичката руса коса. Може и да се лъжех, но май я беше измил за пръв път от шест месеца. Явно гостите бяха важни. — Чух още, че вашата гостенка ще остане за повечко време.
Направих гримаса.
— Не ми се говори за това, а и за теб няма значение.
— Да очакваме ли скоро женски бой?
— Тази реплика остаря преди един час. Ще ме представиш ли на другарчетата от класа?