Седяха на различни маси. Двамата „сърби“ на една, той, „руснакът“ — на друга, на маркизата, в пълния с туристи хотел „Хенриета“. Очакваха появата на Деян Дяков. Блинд щеше да го посочи на килърите, да плати сметката, да прекоси площада пред хотела и да вземе такси до Амстердам. Той имаше билет за полет в полунощ от Холандия за Атина.
Половин час по-късно Дяков се появи в компанията на Кирил Цочев и две жени. Слезе по стъпалата на хотела, но докато прекосяваше маркизата и обръщаше гръб, Блинд отиде при Коста Македонеца, каза:
— Русият мъж, по-дребният е Дяков.
После изчезна в тълпата.
„Сърбите“ тръгнаха след двойките, разделиха се и скитайки като любопитни туристи, добре огледаха бъдещата си жертва.
Дяков не усети нищо подозрително и продължи разходката си из града.
На другия ден същата компания се връщаше от центъра, а „сърбите“ се разплащаха на рецепцията на „Хенриета“. Двамата вече бяха платили, когато забелязаха Дяков. Те се сбогуваха учтиво и пресрещнаха компанията във фоайето. Дяков застана пред тях и Моимир Барич изстреля три куршума от своя „Смит енд Уесън“ в сърцето и гръдния кош на българина, Константин Дарделев — един контролен в главата. Дяков падна мъртъв. „Сърбите“ използваха паниката на придружителите му и излязоха от хотела, заобиколиха маркизата, яхнаха предварително купеното сузуки и необезпокоявани потеглиха.
Един час по-късно излетяха с Ка Ел Ем от Амстердам.
Вестта за разстрела на Деян Дяков „гръмна“ още на следващия ден в София. Гангстерите бяха сигурни, че това е дело на Козела, но радостта и облекчението им бяха толкова големи, че нито му се сърдеха, нито се въздържаха от бурно веселие с дрогиране и безпаметно напиване.
Осма глава
— Ас?
— Кажи.
— Сигурен ли си?
— Да. Беше издал бърлогата на Деян Дяков. Наложи се да го отсвиря.
— Лично?
— Когато е възможно, използвам чужд труд.
— Имаш ли предположение?
— Не. Ще го спипам, Козел. Благодаря. Знаеш, че предупреденият е въоръжен.
— Действай, Ас. Пипай бързо, че тая къртица може да направи непоправими бели.
— Имаш думата ми, шефе. Скъся ли го с една глава, ще ти светна.
— Добре. Как си?
— Бива ме още. А ти?
— И аз. Какво става в София?
Аса се засмя гърлено.
— Знаеш, мине ли лятото, стихва и „ловният сезон“… О, чакай, Козел… Току-що съобщиха, че Деян Дяков е гушнал чемшира… Честито!
— Лешояд! — престорено сърдито го смъмри Козела. — Чисто?
— Информацията е по международния обмен. Не споменават други имена. Ще научиш от новините на сателита „България“.
— Добре. А засега това е всичко. Ще чакам новини от теб.
Козела сънуваше тъп еротичен, почти порнографски филм, когато мобилният телефон го извади от унизителната роля на жиголо. Беше Коста Македонеца.
— Къде сте? — попита Козела.
— Събрахме се — отговори Коста, без да уточнява къде. Старият боец знаеше, че са в Атина.
Козела взе душ и излезе на двора, където Флора пиеше кафе, ядеше смокиново сладко и се бореше с английската граматика.
— Защо не спиш, скъпа?
— Нервно ми е. Ти спа ли?
— Сънувах еротичен сън — усмихнат каза той. — За жалост не с теб.
— Мръсник! — опита се да влезе в тона му Флора. — Аз съм ревнива тигрица.
Козела се огледа.
— Къде са другите?
— Гостува някакъв американски цирк. Осип помъкна Хелън и майка ми. Представлението е от седем.
Козела погледна часовника. Още нямаше пет и половина. Флора беше изпразнила къщата, за да остане насаме с него. Отдавна й дължеше „онзи“ разговор, а сега май наистина трябваше да го проведат. Усмихна й се подкупващо.
— Страх ли те е, Флора?
Жена му поклати глава.
— Не. Давя се от бяс, Йон. Готова съм да прегриза гърлото на всеки, който посегне на дома ни.
— Това е моя грижа, момиче.
— Ти ме върна в живота… Не само мен, а и сина ни, и майка ми. Няма да позволя на никого да използва болестта ти и да посегне на твоя живот.
— Не съм болен, скъпа. Уморен съм, навлизам в старостта… Инфарктът беше предупреждение.