Козела излезе от сънния кошмар и седна на леглото. Трепереше, беше вир-вода от пот и главата му се цепеше по шевовете… Що за идиотски сън, по дяволите? — помисли той, разтривайки слепоочията си. — Що за знамение? Легна отново, но посрещна изгрева буден.
Тринайсета глава
Критската зима нямаше нищо общо с континенталната, камо ли с българската. Беше 6 февруари 2003 година, най-студеният ден на острова, а термометърът показваше 19 градуса по Целзий.
Малкият бандитски рай изглеждаше спокоен. Осип беше в колежа, баба му почти не излизаше от стаята си и Флора имаше много повече свободно време за него. Толкова, че на моменти на Козела му ставаше досадно и се измъкваше от грижовното й опекунство под претекст, че е уморен или че го боли глава.
Хелън и Коста Македонеца имаха свой живот, предимно секс — ненаситен, безконечен, а когато не бяха в леглото, скитаха, хванати за ръка, из Мегало Кастро или ядяха октоподи и пиеха рецина в някоя от пристанищните кръчми. Единствено Блинд се въртеше около него, но предимно да попита: „Има ли нужда от нещо големият бос?“, и да се прибере недоумяващ в къщата си, след като е чул поредното: „Не още!“
Ася, жена му, и малкият Васко бързо свикнаха с острова и не бяха редки случаите, когато Козела я чуваше да пее български шлагери през оградата. Дали да не избия врата — комшулук? — минаваше му през ума, но засега отлагаше тази идея. — Рано е. Нека Флора е инициатор на подобна стъпка.
Джон Хакел го замести в триъгълника, но се пренесе от Цюрих в Амалфи, на Италианската ривиера. Швейцария беше щабквартира на всички световни шпионски централи и на „течение“, както се изразяваха тарикатите, а Амалфи срещу остров Капри беше първият достъп към Малта и египетския принц Хауки Исламболи, ключовата фигура или генералния принципал на колумбийските картели за Европа. Хауки имаше още едно прозвище, „бащата на кокаина“, а както е известно, това е дрогата на богатия.
Виктор Бут мълчеше там, в дебрите на Източна Африка, но Лазар Аса поддържаше връзка и с него, и с Козела. Каналът беше свободен и подсигурен, а това означаваше, че доходите са ритмични. Аз съм в отпуск по болест — вътрешно развеселен си казваше Козела, правейки анализ на обстановката. — Да, но този шибан отпуск все някога ще свърши и тогава ще се наложи да се върна в България!
Имаше време, отлагаше за необозримото бъдеще тази необходимост, но знаеше, че предстои, и това несъзнателно го държеше нащрек.
Появата на Блинд го извади от тежките размисли. Момчето се задаваше по пътеката между кипарисите с ръце в джобовете и цигара в уста. Да, това беше Иван Дреков-Блинд, но само защото Козела знаеше, че е той. Срещу него вървеше млад мъж с друга физиономия и променена походка. Навремето първото му впечатление бе „любовник от сапунен сериал“, сега и физическият руснак, и търсената, а защо не и постигнатата агресия на тялото говореха за трениран командос във временен отдих.
— Преча ли ти, Козел?
— Не, заповядай.
Козела пиеше бира на масата под кедрите и нямаше нищо против да сподели нечия компания.
— Ася и малкият заспаха — неопределено каза младокът.
Беше два следобед. Абсолютно нормално време за сън на тази географска ширина.
— Ти защо не дремнеш?
— Сън не ме лови. — Блинд седна гъвкаво срещу него. — Къде е Флора?
— Играе пасианси на компютъра. Ще пиеш ли нещо?
— Да… Козел?
— Слушам те.
Наля му уиски, извади лед и се върна на мястото си.
— Знам кой застреля Тигъра.
— За Моимир Барич ли говориш?
— Да.
Козела настръхна.
— Чакай малко. Преди да ми кажеш кой е хитменът, искам да знам как научи името му.
Блинд кимна, отпи, мълча дълго.
— В София имам един приятел. Обадих се на Лазар Аса с молба да го пази от моите „поръчители“.
— През главата ми?!
Блинд продължи да кима.
— Той ми е като брат. Козел… Доверявал съм му жена си, парите си… Никога не ме е предал.