— Избий ги, Йон! Моля те, скъпи. Не оставяй жив никой, който може да посегне на спокойствието ни. — Сложи длан на коляното му, извърна глава и се взря в очите му. — Ако ти не успееш, аз ще ги разкъсам… — Очите й бяха скални минерални образувания. — Трябва ми цел. Имена и адреси. Ако си уморен, Йон, аз ще довърша работата.
Трета глава
Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде
Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, тъй и на земята; насъщний хляб ни дай днес… Но понеже ти не ни го даваш, а ние сами си го взимаме, стой си горе на небето и си еби майката! Ние ще се оправим, както си знаем…
Ясно ли ти е, Господи? — мислеше Козела, нападнат от ужасно сърцебиене. Умирам ли? — дишаше той като риба на сухо, сигурен, че и този път ще покаже среден пръст на съдбата. Жегите ме съсипаха на този шибан остров!
Козела събра сили и се вдигна от леглото. Една водка или ще ме освести, или ще ме утрепе!
Предстоеше му да вземе най-важното решение. Флора беше изказала на глас това, което подсъзнанието му нашепваше: „Ако остане жив макар и един човек, който знае кой си, Козел, ти ще бъдеш роб до гроба си.“ Загледан тъпо в скала̀та в североизточната част. Козела се опитваше мислено да подреди заплахите според могъществото на възможностите им. За Москва, ФСБ и Алкалай предпочиташе да не мисли, а и щеше да бъде наивно да рипне „по случайност“ в гнездото на осите. Ако трябваше да мисли сериозно, България беше основната му грижа.
Козела отпи петдесет грама на екс, доля чашата, взе лед, запали по инерция цигара и загуби съзнание. Беше 2 август, 12 часът на обяд, 32 градуса на сянка. Той беше получил инфаркт, както щеше да разбере девет дни по-късно в интензивното отделение на американската болница „Мърси“ в Мегало Кастро. Току-що беше навършил 51 години.
Козела стоеше на сянка под кипариса в двора на болницата, когато от дъното на алеята се зададоха Флора, Осип, Перо Пора и Хелън, но зад тях се надигаше напрегнатото, като че ли притеснено лице на Тигъра Барич. Нищо необичайно, това бяха единствените хора, с които общуваше, по-интересното беше, че до тях крачеше непознат мъж с вид на актьор от сапунен сериал и наперена пружинираща походка на бивша спортна звезда.
— Мараба, Йон — започна Коста. — Запознай се с Иван Стоянов-Блинда. Изпраща го полковник Лазов от София.
Козела се намръщи.
— Защо? — попита глухо той.
— За Деян Дяков — отговори наперено Блинда и го ядоса още повече.
— Не помня такъв човек — каза Козела.
— О, не може да бъде — възкликна Блинда, — това е най-страшният артист в България.
— Разказвай!
— Историята е дълга.
Блинда огледа Флора и Осип.
— Пред тях ли?
— Не. Ще ни оставят сами! — Това беше заповед и посетителите му се оттеглиха незабавно. — Започвай да пееш, момче.
— Наричай ме Блинд.
— Започвай да пееш, Блинде… Основното. Искам имена и ситуации.
— Добре. — Блинда седна на стола срещу него. — Дяков е бивша барета. После минава при мутрите. Извършва няколко убийства и си извоюва име на непоколебим силов играч.
Козела се отнесе. Помнеше този период. Още беше ченге и в сводките срещаше често информации за някакъв български килър в Средна Европа, но после онзи се беше оттеглил или временно прекратил мокрите си дела.
— Козел?
— Кажи.
— Слушаш ли ме?
— Този тип уби една жена и шестима висаджии в Прага и Будапеща, нали?
— Точно така. Започна ли да загряваш кой е?
— Не още, продължавай.
— За две години и половина Дяков изчезва, лежи в немски пандиз, но избягва да говори за този период.
В Германия такъв срок дават само за дребни кражби — помисли си Козела, ала не го прекъсна.