Колби нахлу в гостоприемната мекота, надавайки дрезгавия вик на страстта. Той усети честото й дишане и вълната, която мина през нея. Беше гореща и стегната. За миг се изплаши, че бързото нахлуване й е причинило болка. Тя драскаше раменете му.
В следващия миг Даяна се долепи до него като удавник за сламка, надигна се, за да отвърне на жадните му ритмични движения.
— Колби.
Първият път с нея се случи точно това, което си беше представял. Горещо, диво и безумно.
Съвършено.
— Много викаш.
Даяна отвори клепачи наполовина и усети как топлото слънце се процежда през дърветата и тежкия крак на Колби, възседнал бедрото й.
— Виках, нали? — попита тя, полудоволно, полузамислено.
Колби се надигна на лакът и й се усмихна.
— Заглуши дори водопада „Окованата жена“.
— Не преувеличавай. И не бъди толкова доволен от себе си. При други обстоятелства, това би било твърде смущаващо.
— Никога не би ме смутило.
— Аха. Ами ако бяхме в мотел или нещо такова?
— Какви си ги вършила преди?
— За виковете ли? — тя леко се намръщи. — Никога не е било проблем.
— Да не прекарваш много време в мотелските стаи? — невинно попита той.
— Досега не съм викала — рече тя съвсем сериозно. Не беше сигурна, че й се иска да си припомня това неоспоримо доказателство за чувствената й капитулация. Беше свикнала да се владее.
— По-добре е да свикнеш — посъветва я Колби. В очите му блестеше мъжко задоволство и очакване. — В близкото бъдеще ще има много да викаш.
— Нима?
Той погали с ръка гърдите й и се надвеси над нея.
— Да — тихо отвърна. — Точно така.
— Колби?
— Хм? — той притисна с ръка рамото й и се прозя.
— Става късно. Не след дълго ще залезе слънцето. Може би трябва да се връщаме.
— Ще поостанем още малко. Искам да ти покажа нещо.
— Водопада при залез-слънце ли? — Даяна седна и взе ризата си. Топлината на деня бързо се стопяваше. — Спомена нещо, че водата става кървава. Честно казано, не звучи толкова страхотно.
— Ще видиш. Къде е проклетото ти куче? — Колби седна и посегна към дънките си.
Плавната игра на мускулите му по тялото прикова погледа на Даяна. Неговата сила я пленяваше. Беше откликнала със страст, която надмина нея самата. Колби долови реещия й се поглед и се усмихна мързеливо, подканящо. Даяна тутакси погледна към гората и се зае да търси кучето си.
— Спектър? Ела, момчето ми. Къде си? Спектър? Ела тук!
Откъм дърветата се чу тих вой. Даяна се усмихна, когато видя кучето да излиза от гората. Определено имаше укорителен вид.
— Виж го само. Сигурно се чуди свършихме ли да си играем на двойка човеци.
Колби се изсмя.
— Мисля, че го смутихме.
— Не бих се учудила. Спектър има силно развито чувство за достойнство.
— За разлика от теб, когато изгаряш в пламъци в обятията ми. — Колби бавно я целуна. — Но беше хубаво. И имам чувството, че ще става все по-хубаво. — Той се изправи на крака и я привлече към себе си. — Побързай, облечи се. След минута-две слънцето ще застане на позиция.
Той й помогна да закопчее ризата си, след което тя чевръсто навлече дънките и спортните си обувки.
— Ето. Оттук се вижда най-добре. — Колби я заведе на една гранитна издатина, откъдето се откриваше чудесната гледка на громолящата вода. Мъглата изригваше във въздуха и пръскаше разчорлените коси на Даяна.
Тя погледна надолу, щом избледняващото слънце започна да обагря небето.
— Красиво е — изненадано рече тя. Отначало мъглата, а после и падащата вода придоби златист цвят. — Мислех, че е червено.
— Само гледай. — Колби се облегна напред и подпря крак в една скала.
Даяна го изгледа с любопитство, изненадана от пристъпа му на омая.
— Сигурно си го наблюдавал стотици пъти.
— Като дете идвах тук почти всяка вечер през лятото. — Той не я погледна. Цялото му внимание беше насочено към падащата вода. — Ето. Сега. Виждаш ли? Като кръв, която се излива от планината.
Даяна почувства силна хладина по гърба си, когато отново обърна поглед към водопада.
— Бога ми, имаш право — прошепна тя. — Не е за вярване.
— Това е кръвта на умиращ войн.
Искаше да го пита какво има пред вид, но моментът не беше подходящ. Тя наблюдаваше гледката с удивление, очарована като самия Колби. Златистата мъгла постепенно премина в оранжево, а после придоби тъмно червен цвят. Това продължи само един миг, и после слънцето се скри зад планината. Водопадът отново стана сиво-бял. Даяна и Колби стояха мълчаливи. После Колби протегна ръка и я прегърна през рамо.
— Интересно, нали? — попита той някак нехайно.
— Странно е — развълнувано отвърна Даяна.