— Баща ти ли каза това? — внимателно попита Даяна.
— Обясни ми, че тя не желаела да има нищо общо с мен и него. Обвинявала го за случилото се с майка ми.
Брандън се взря в Даяна и силният му поглед й напомни за баща му. Като наближи четиридесетте, помисли си тя, този младеж ще бъде също толкова страховит като Колби Савагар.
— Ти искаш да се запознаеш с нея? Това ли е, Брандън? — тихо попита Даяна.
Той си играеше с кутията от бира.
— Бих искал да я видя. Да разбера що за човек е. Просто съм любопитен.
— Разбирам. Защо просто не кажеш това на баща си?
— Снощи се опитах. Той вече беше побеснял заради Робин. Когато заговорих за баба ми, той наистина издивя. Каза, че няма да позволи на старата кучка да се доближи до мен.
Даяна простена.
— Баща ти може да е изключително опърничав.
Брандън кисело се засмя.
— Да, няколко пъти съм му го казвал. Да се опитваш да промениш веднъж взетото от него решение, е все едно да се опитваш да преместиш планина.
— Знам какво искаш да кажеш. — Даяна се сети за настоятелността, с която Колби я преследваше през последните няколко седмици. Беше непоколебим.
— Просто съм любопитен. Какво лошо има в това?
— Нищо. Сигурна съм, че според баща ти той те предпазва от някоя неприятна сцена, това е всичко.
— Мога да се оправя. Научил ме е да се оправям с неприятни сцени. По дяволите, дори ни записа двамата на уроци по карате, когато бях дете. Много се упражняваме заедно. Той трябва да знае, че мога да се справя с първата среща с баба си.
— Може би има право що се отнася до факта, че Маргарет Фулбрук не желае да те вижда. Не бих искала да наблягам на това, Брандън, но си струва да се замислиш. Тя е възрастна и очевидно огорчена. Може би не влага разум в цялата тази ситуация. — Спомняйки си как Маргарет Фулбрук се отнесе към Колби в пощата, Даяна беше съвсем сигурна, че тази жена не се отнасяше съвсем разумно към зет си и внука си.
Ревът на някакъв джип заглуши отговора на Брандън. Спектър скочи на крак и отвърна с ръмжене.
— Това трябва да е баща ти — рече Даяна, леко развеселена. — Спектър издава такива звуци, само когато Колби е наоколо.
— По дяволите. — Брандън бързо се изправи. — Извинете, но се надявах, че татко няма да ме открие тук. Нали няма да му кажете какво ви помолих? Ще се разбеснее, ако си помисли, че ви въвличам, а и без това вече е достатъчно ядосан.
Даяна забеляза неспокойния поглед на Брандън и го съжали.
— Не се тревожи — увери го тя, дочувайки как Колби изкачваше две стъпала наведнъж. — Считам нашия разговор за поверителен.
— Благодаря. — Това беше огромно облекчение за Брандън. — Господи, вашето куче наистина не харесва баща ми. Погледнете го.
Спектър се втурна напред. С нокти дращеше по дървения под, докато обикаляше напред-назад в ъгъла, после се отправи към коридора. Стигна до входната врата, точно когато се отваряше.
— Проклето куче. — Колби внесе раздразнението си в кухнята. — Кога, по дяволите, ще се научиш, че имам право да съм тук, колкото и ти. Махай се от пътя ми, долна твар. Даяна.
— Насам, Колби.
Тя го погледна с усмивка, когато той влезе в кухнята, без да обръща внимание на Спектър, който заплашително ръмжеше в петите му. Колби спря поглед върху Даяна, но в следващия момент видя сина си.
— Какво, по дяволите, правиш тук, Брандън?
— Просто се отби да ме поздрави — обясни Даяна. — Достатъчно, Спектър. Направи, каквото можа. Спокойно, момчето ми. Легни. И сама мога да се оправя.
Спектър излая неодобрително и се пльосна под кухненската маса. От скривалището, което сам си избра, не преставаше да държи Колби под око.
— Някой ден с това куче ще трябва да се изясним. Къде е Робин? — Колби отвори хладилника свойски и си взе чай с лед.
— В къщата е и чете една твоя книга. Тя наистина харесва книгите ти, татко. — В гласа на Брандън се долавяше едва ли не болезнена нетърпеливост.
Колби изсумтя и се подпря на мивката с поглед, насочен към Даяна.
— Къде ходи днес следобед?
Тя го удостои с твърде изненадан поглед.
— Как разбра, че съм ходила някъде?
— Капакът на двигателя е още топъл. Самият двигател е горещ. — Той постави чая с лед обратно на масичката.
— Е, доста си наблюдателен — измънка Даяна. — Може би е по-добре да пишеш кримки вместо романи на ужасите. Всъщност, отидох до водопада „Окованата жена“.
— Защо?
Тя вдигна рамо.
— Не знам. Просто исках да изляза за малко, а това място ми се стори интересно.
— Водопадите виждат ли се в далечината, когато влизаш в града? — попита Брандън.