— Значи тук той я е държал окована. Колко отвратително.
Колби я погледна.
— Спокойно, скъпа. Това е само една легенда. Нали си спомняш?
— След някой друг час слънцето залязва. Чудя се как ли изглежда водата от тази страна, когато се обагря в червено.
— Като няколко тона кръв, които се сгромолясват точно пред очите ти.
— Понякога въображението ти е твърде развинтено.
— Риск на професията на писателя на романи на ужасите.
Даяна се огледа.
— Тук ли прекара нощта? На този мокър под?
— Не. — Колби вървеше към дъното на пещерата. — Къде отиваш?
— Щом съм тук, реших, че мога да проверя дали мястото, където прекарах нощта, си е все още същото.
Тя го последва, обхваната от любопитство.
— Искаш да кажеш, че пещерата не е само това помещение?
— Уф. Стой до мен. Спомняш ли си, че ти казах колко уплашен бях онази нощ?
— Спомням си.
— Ами, поогледах наоколо, за да намеря сравнително сухо място за спане и накрая попаднах в една наистина странна ниша. Входът е скрит в дъното на главното помещение. Открих го съвсем случайно. Имай търпение само да го видиш.
— Колби, не знам дали искам да отивам още навътре.
— Тогава остани тук. Ще се бавя само няколко минути. — Той вървеше покрай стената на пещерата и потъваше в мастилената тъмнина.
— О, не, недей. И аз мога като теб.
— Смело момиче.
Даяна вирна брадичка.
— Не бъди снизходителен.
— Скъпа, понякога си твърде докачлива. Горе главата. — И Колби, и успокояващият лъч на фенера му изчезнаха.
— По дяволите, Колби Савагар! — Даяна забърза напред и насочи своя фенер към сенките, които го погълнаха. В първия миг нищо не видя, но скоро съзря тъмнина, която беше по-дълбока от околните сенки. Тя предпазливо пристъпи към нея. След миг се намери в малко скално преддверие.
— Виж това — подкани я Колби, сякаш й показваше Тадж Махал. — Особено е, нали?
Първото й впечатление беше топлина. Голяма част от помещението беше изпълнена от скален басейн и очевидно водата беше много топла. Даяна насочи фенера си към дълбините, но осъзна, че не вижда дъното.
— Ето тук прекарах нощта — тихо рече Колби. — На никого не съм казвал, нито на Еди Спунър, за това скрито местенце. Доколкото знам, никой друг не го е откривал.
— Според мен, войнът от легендата е знаел за него — убедено отвърна Даяна. — Та нали тук е държал бедната си жена? А не във външната част на пещерата.
Колби я погледна озадачено.
— Знаеш ли? През нощта, която прекарах тук, бях убеден, че именно тук тя го е пробола. По някакъв начин просто го знаех.
— Защо остана тук, вместо в главното помещение? Светлината от прожектора на Колби заигра по стената.
— Проклет да съм, ако знам. Просто влязох тук и реших, че е подходящо място да пренощувам. Беше топло.
— Но тук е много по-зловещо, отколкото в предната част. Ако трябваше да избирам, щях да преспя там навън. И после — допълни Даяна, — съмнявам се, че изобщо щях да заспя, ако трябваше да прекарам нощта на това място.
Той я наблюдаваше през присвитите си очи. Приглушената светлина от прожектора осветяваше суровия релеф на лицето му.
— Неспокойна ли се чувстваш в пещерите?
Тя понечи да отрече, но се отказа.
— Предполагам. Не съм прекарала много време по пещерите. Но въпросът не е в това. — Тя замлъкна.
— Продължавай — нежно я подкани Колби.
— Не знам как да обясня — призна Даяна. — В тази пещера има нещо доста странно. Някакво чувство.
— Какво чувство? — настоя той.
Разгневена, Даяна отстъпи към входа.
— Престани, Колби. Нарочно ли се опитваш да ме уплашиш?
— Не. Просто искам да ми кажеш какво точно усещаш.
Той се приближи към нея без звук. Беше насочил прожектора към стъпалата й. Лицето му беше в сянка, но очите му сякаш неумолимо горяха в тъмнината. Той се извисяваше над нея, огромен, силен, мъжествен. Внезапно тя осъзна, колко е уязвима тук сама с него. И да извикаше, никой нямаше да я чуе.
Тутакси въображението й се развихри. Пред нея не стоеше един разумен мъж от двадесети век, а бронзов войн. Мускулите на широките му рамене бяха гладки, изваяни през години на насилие. Тя потрепери от свирепата му сила и непоколебимата решителност в очите му.
Той беше велик водач, способен боец, цар на народа си, и тя му принадлежеше напълно, като бойния му кон или смъртоносното острие, което висеше на колана му.
Очевидно щеше да я обладае. Мислеше си, че е в правото си. От рождение го бяха учили, че всичко, което си пожелае му принадлежи. Сега той искаше син.
Ако беше дошъл при нея с нежност, ако се беше отнесъл към нея с нужното уважение, ако я беше приел за равна, може би тя охотно щеше да му даде онова, което той искаше да получи насила.