Но войнът познаваше един начин — мъжкото насилие, а тя никога нямаше да се превие пред това. Никога нямаше да го дари с дете по този начин.
В този живот и за двамата нямаше никаква надежда. Нямаше как да научат скритите си тайни, да уталожат страховете си, да повярват в силата си един на друг. Нямаше надежда за любов, нежност и уют.
В онзи миг и на онова място нямаше никаква надежда.
Но предстоеше и друг живот.
— Даяна? Добре ли си?
Даяна премигна бързо, опитвайки се панически да овладее изкривената си фантазия. Изведнъж й се прииска да излезе от пещерата.
— Какво има, скъпа?
— Няма значение какво чувствам на това място. Не желая да говоря за това. — Тя се изви, за да се промуши през отвора в стената и излезе в главното помещение с облекчение.
Колби я последва.
— Даяна, какво, по дяволите, ти става? Сигурна ли си, че си добре?
— Разбира се, че съм добре. Просто не ми харесва тази пещеричка. Може би прекаленото ти въображение ми влияе.
— Успокой се, скъпа. — Той се доближи зад нея и обгърна раменете й нежно с ръка.
Тя го погледна и в очите му видя нежност. Твърдите му устни бяха леко извити. Образът на въображаемия войн съвсем избледня. Колби имаше труден характер, но не беше хладнокръвен убиец или насилник. С лека усмивка тя се облегна на него, търсейки успокоение в стройното му и силно тяло. Той сгуши глава зад ухото й.
— Добре съм — неясно рече тя, — но мисля, че не съм така скроена. Не разбирам как хората си избират такова нещо за хоби през целия си живот. Какво, според теб, получават?
— Възможността да успокоят ужасените си приятелки.
— Той нежно захапа ухото й.
— Колби, защо е толкова тъмно тук? Да не би слънцето да залязва вече?
Внезапно той вдигна глава и погледна към входа на пещерата. Във външното помещение беше далеч по-тъмно сега, отколкото преди няколко минути, когато влязоха. През воала от вода вече не се процеждаха слабите слънчеви лъчи.
— Не, слънцето все още не залязва. Твърде рано е. — Колби я пусна и намръщено тръгна към входа. — Единствено бурята може да е причина за тази внезапна тъмнина — извика той през рева на водата.
— Буря ли? Но изобщо нямаше такива прогнози, дори за дъжд. — Тя го последва до изхода и надзърна навън. Стената от падаща вода пред тях беше добила стоманеносив цвят.
— Остани тук за малко — извика Колби. — Искам да видя какво е положението навън. — Той стъпи върху ръба и се придвижи по пътеката до място, откъдето можеше да вижда през мъглата. Даяна видя как вятърът развяваше косата му, а водата плющеше върху дъждобрана му. Той се върна разтревожен.
— Какво има? — попита Даяна.
— Навън бурята се е развихрила. Трябва да се е появила съвсем внезапно. — Истинска подла лятна гръмотевична буря. Водата така се лее, че човек не може да каже къде свършва водопадът и къде започва дъждът. А и вятърът е ураганен. Трябва да почакаме, докато се проясни и тогава да вървим по ръба.
— Но ръбът и без това е мокър от пръските на водопада. Още малко вода няма да ни навреди?
— Не е само дъждът, вятърът е ураганен. Ако те духне, може да те събори. Дори и да минем по пътеката, нямам желание да вървя зад водата, когато трещят светкавици.
В потвърждение на обясненията му, навън изтрещя гръм, по-силен и от водопада, а миг след това на отсрещната страна на каскадата проблесна мигновена светлина.
Тя тутакси изчезна и леещата се вода сега изглеждаше още по-тъмна.
— Може и да си прав — неохотно рече Даяна. Тя отстъпи от входа. — Според теб, колко дълго ще продължи?
— Не би трябвало да е за дълго. Тези летни бури са зловещи, но кратки, — спокойно отвърна Колби. — Хайде, да намерим местенце, където да седнем и да почакаме. — Той я поведе към дъното на главното помещение, където можеха да разговарят нормално.
Колби се настани на една удобна издатина и нагласи фенера да осветява пространството около тях, без да го държи. Даяна се сгуши до него, усещайки хлад заради мокрите си крака.
— Тъй като се налага да си правим компания през следващите няколко минути — рече Колби спокойно, — защо не ми обясниш каква е истинската причина, поради която синът ми те посети днес?
Тя го погледна неодобрително.
— Не обичам да тормозя мъжете.
Погледът на Колби стана сериозен.
— Той ми е син, не забравяй това! Имам право да знам какво става.
— Нищо не става, както се изразяваш. — Даяна леко се размърда върху твърдата скала, за да се настани по-удобно. Тя се взря в стената от ревяща вода.
— Чуй ме, Даяна…
— Колби, искаш ли независим и спонтанен съвет?
— Не, по дяволите, не искам. — Той се поколеба и хвърли шепа камъчета по пода на пещерата. — Какъв съвет?