— А той някога молил ли ви е за пари?
— Не става въпрос за това! Ако не е молил, то е защото бързо е съобразил, че от мен няма да получи нищо. Колби Савагар не ме интересува. Питах ви що за човек е моят внук. Савагар напълно ли го развали?
— Брандън е интелигентен, образован, с добри обноски, възпитан и удивително чувствителен млад мъж. Много го харесвам.
— Без съмнение Савагар ви е промил мозъка. — Без съмнение.
— Деветнадесет години — бавно рече Маргарет Фулбрук. — Деветнадесет години. Не съм виждала сина на Синтия от погребението.
— Чия е вината?
— На Савагар, разбира се. Той така и не доведе момчето да ме види.
— Предполагам, защото е знаел, че не искате да имате нищо общо нито с него, нито с Брандън. Доколкото знам ясно сте изразила желанието си на погребението.
— Все още не желая да имам нищо общо с Колби Савагар. Но когато чух, че момчето е в града, помислих си…
Даяна си пое дълбоко въздух и рискува.
— Вчера Брандън ме попита за вас.
Сребристата глава рязко се извърна назад.
— За мен ли?
— Мисля, че проявява интерес към вас. Той няма други роднини, освен баща си. Съвсем естествено е, след като е във Фулбрук Корнърс да се замисли за роднините на майка си.
— Вероятно се чуди колко пари може да измъкне от мен. Момчето беше отгледано от баща си и сигурно онзи го е моделирал по свое собствено подобие.
Даяна прикри още една усмивка.
— Признавам, че Брандън доста прилича на баща си. Но определено има очите на майка си. Довиждане, госпожо Фулбрук. Сигурна съм, че сте заета, а аз трябва да прибера пощата си. До скоро. — Тя се отдръпна от колата.
— Момент, млада госпожице!
Приятно й беше да я наричат млада госпожица, помисли си Даяна доволно и се обърна.
— Да, госпожо Фулбрук?
— Ако имате поне малко разум, и капчица приличие и самоуважение, ще престанете да се виждате със Савагар. Той няма да ви направи нищо добро, а и копелето не заслужава да е щастлив, дори и за краткото време, докато сте край него.
Даяна я погледна удивена.
— Моля?
— Чухте ме. — В пламтящия й поглед имаше неумолима злоба. — Онзи ден в пощата видях как ви гледа. Той намира щастие с вас, а няма право на това. Няма право на каквото и да било щастие. Заслужава да бъде наказан за стореното на дъщеря ми. Спрете да се виждате с него!
Маргарет Фулбрук вдигна стъклото на прозореца, за да прекъсне всякакви разговори и след няколко секунди тежката кола се изниза от паркинга. Даяна стоеше и я наблюдаваше, докато се изгуби от поглед.
Осма глава
Когато след половин час Даяна влезе в къщата с покупки в ръце и Спектър по петите й, в първия момент тя не забеляза цветята във вазата върху масичката в коридора.
Яркожълтите и бели маргаритки ги нямаше. На тяхно място стоеше китка безцветни и увехнали цветя.
Даяна едва не изпусна пакетите.
— Спектър — прошепна тя.
Той веднага дойде и загрижено бутна носа си до бедрото й. После продължи напред, душейки в основата на масичката. Излая остро и я погледна.
— Някой е бил тук. — Даяна нервно се огледа. Знаеше, че в момента нямаше друг човек в къщата. Спектър щеше да полудее. Тя бавно отиде в кухнята, леко уплашена от това, което може би я очакваше.
Но там всичко си беше на мястото, нищо не липсваше. Тя пусна пакетите с покупки върху покрития с плочки плот, след което обиколи всички стаи. Спектър я следваше, усещайки неспокойствието й. Но за него беше ясно, че няма непосредствена опасност.
Даяна се върна в коридора и втренчи поглед в проскубаната връзка плевели.
— Това е някаква шега — рече тя на Спектър, опитвайки се да си вдъхне кураж. — Някой си прави доста странна шега. — Но имаше нещо познато в този номер. Трябваше й една минута, за да си спомни и тогава се сети. — Подобен случай имаше в книгата на Колби.
Извърна се, хукна към кухнята и грабна оттам „Шокиращата долина“. Докато разгръщаше страниците, за да намери епизода, пръстите й леко трепереха.
— Помогни ми, Спектър, ако той така си представя комедията, ще му извия врата. Никак не е смешно.
Бързо намери сцената в трета глава.
„Донъли тъкмо влизаше в дома си и откри, че един красив букет гладиоли беше заменен с дрипави мъртви плевели. Ужасът пресече тялото му като с нож, опирайки тъпо острие по нервните окончания на гръбначния му стълб. Той се взираше в плевелите и знаеше, че те бяха както покана, така и знак. Зловонието им изпълваше въздуха. Пропълзяваше от кристалната ваза като зъл дух от бутилка.
Покана и предупреждение.