— Още по-добре.
Взеха чашите си и се отправиха към всекидневната. Даяна седна до него на стария диван и сложи крак връз крак. Спектър се настани наблизо, както винаги бдителен, но очевидно примирен с факта, че Колби е наложил правото си да бъде тук по това време на нощта.
— Авторите на романи на ужасите да не би да страдат от много безсънни нощи? — попита Даяна и отпи от горещия шоколад.
Колби леко се засмя.
— Не, не съвсем. Не поне и при мен. Вече не, така или иначе. Като дете дълго лежах буден през нощта.
— И си въобразяваше разни истории?
— Биех се с чудовищата, които се криеха в килера. Представях си най-зловещото чудовище и после никак не можех да заспя, докато не си представях как да го надвия.
— Звучи така, сякаш си се опитвал да се справиш с някаква травма на детството.
Тя отбеляза това толкова загрижено и сериозно, че Колби се засмя.
— Не ми казвай, че си аматьор психолог, както и първокласна бизнес дама.
Тя му върна усмивката.
— Е, каквато и да е била причината да си измисляш чудовища, със сигурност ти е дала добра основа. Кога започна да пишеш, Колби?
— Когато Брандън тръгна на училище, започнах да работя на половин работен ден. Записах се в един местен колеж и освен всичко останало, посещавах часове по творческо писане. Един от преподавателите ме насърчи да предам няколко къси разказа, така и направих. Нищо не се продаде, но аз бях захапал. Реших, че искам да напиша книга.
— С ужасите ли започна?
Той поклати глава, припомняйки си дългите, бедни години.
— Не, пишех доста приключенски истории за мъже под различни имена. Нямаше много пари в това, но накрая стана така, че печелех толкова, колкото и в строителството. Тогава се отказах и започнах да пиша на пълен работен ден. Точно тогава се насочих към пазара на ужасите и започнах да използвам собственото си име.
— Дълъг и труден път.
Устните му се изкривиха при мисълта за миналото.
— В деня, когато казах на началника си, че напускам строителството, бях доста нервен. Бях сигурен, че ако се откажех от истинското си призвание, щях да престана да продавам книги, а какво щях да правя тогава? В края на краищата, носех отговорност за Брандън. Но рискувах и имах късмет.
— Понякога се налага да вземаме такива решения.
Той се изтегна на дивана и я привлече.
— Като стана въпрос за решения, имам впечатление, че Брандън определено се дистанцира от брака. Длъжник съм ти за помощта, скъпа.
— Забрави. Надявам се, и двамата ще осъзнаят, че вероятно бракът не е най-доброто за тях на тази възраст. Особено от гледна точка на Робин, според мен, ще е грешка.
— Предполагам. — Той стегна прегръдката си. — Ти наистина си жена, която знае как да се грижи за себе си.
— За мен е важно.
— Толкова важно, че никога не си поела риска да се омъжиш и да имаш деца.
Даяна се стегна.
— Хей, не започвай пак. Робин вече ми изнесе лекция на тема „прекалените амбиции на една трудна и агресивна делова жена“, не си ли спомняш?
— А ти такава ли си? — внезапно попита Колби.
За миг той си помисли, че е отишъл твърде далеч. Усещаше я напълно стегната до себе си.
— Ако си мислиш такива неща за мен, защо си тук тази нощ?
— Защото знам, че зад тази амбиция, упоритост и агресивност, се крие сексапилна жена, която по много елегантен начин ме влудява. — Той се ухили цинично и я целуна силно. — А жена, която изглежда толкова сладка, мека и апетитна с роба и пантофи, определено има и други таланти, освен деловите си качества. Кажи ми защо си решила, че не можеш никога да разчиташ на мъжете.
Тя лежеше неподвижно и учудено го наблюдаваше.
— Малко по-проницателен си, отколкото предполагах, Савагар.
— Не ме гледай така изненадано. — Той леко се подразни. — Не съм напълно безчувствен. По начина, по който обясняваше на Робин тази вечер, си пролича, че нещо те е уплашило да се доверяваш на мъжете. Само заради онзи, който те оставил заради бившата си ли е? Или заради гадните шефове, които си имала през годините?
— Много неща, Колби. И всичко се свежда до убеждението, че е по-безопасно да разчиташ на себе си. Едва ли би могъл да спориш с мен по този въпрос. И твоето мнение по темата е същото.
— Да, права си. Добре, но в моя случай това е така, вероятно защото винаги съм имал усещането, че сам трябва да се справям. Леля Джес никога не е била като пристан за мен, а нямаше на кого другиго да разчитам. Свикнах да се грижа сам за себе си. А ти?
— Подобна история. С изключение на това, че имах късмет да имам майка си. Татко ни напусна, когато бях на по-малко от година. Нито веднъж не изпрати на мама и един цент. Просто изчезна. Бедната ми майка забременяла в гимназията и се омъжила, без да завърши училище. Родителите й й помогнали, но нямали много да отделят. През целия си живот мама работила здраво. Ти не можеш да си представиш на какви минимални надници е трябвало да се съгласява. Имаше толкова Коледи, когато единственият подарък под елхата, беше подаръкът от Армията на спасението, който тя успяваше да изпроси.