— Да.
— Ще ти мине.
— Мислиш ли?
— Разбира се. На мен ми мина — отбеляза Колби с неоспоримата си мъжка логика.
— Нима?
— Да, по дяволите, да. — Колби остави чашата си и посегна да хване ръката й. Пъргаво взе чашата от ръката й и я привлече в скута си. — Спри да се опитваш да ме предизвикваш.
— Какво? Ядът ти ти държи влага, колкото си искаш, но щом се успокоиш, искаш всички около теб да са нормални, нали?
— Така е по-добре. — Той я прегърна. Ръката му беше върху бедрото й, а устните му в косите й.
— Колби, искам да говоря с теб.
— Говори бързо. — Пръстите му пропълзяха по бедрото под дънките и се спряха на седалищните й части.
— Мисля, че не си мислил достатъчно за цялата тази ситуация.
— Коя ситуация? — Устните му бяха върху шията й. Даяна потрепери и с копнеж докосна рамото му.
— Ами, аз да съм тук в къщата.
— Щом имам желанието да понеса тази тъпа кучешка муцуна, какъв е проблемът?
— Ами, спането, от една страна. Имаш ли четвърта спалня?
— Не. Само три.
— Така си и мислих. И аз къде ще спя?
Той се отдръпна и я погледна в лицето искрено изненадан.
— Естествено, че ще спиш при мен. Къде мислеше, че ще спиш?
— Ами хлапетата? Да не мислиш, че трябва да ни видят задължително, че си лягаме заедно?
— Както ти и моят син отбелязахте, Брандън не е вече хлапе. Той вече знае, че спя с теб и няма нищо против. Още какво искаш?
— А Робин? — нетърпеливо попита Даяна.
— Ако тя е достатъчно голяма да спи с Брандън, значи е достатъчно порасла да осъзнае, че едни наистина възрастни хора като нас могат да спят заедно. А сега престани да се тревожиш за това. Решението вече е взето.
— От теб?
— Да. От мен. — Ръката му се прокрадна точно под гърдите й, а палецът му се плъзгаше към гънката между тях. — Кажи, какво взе за вечеря.
— Не си спомням сега. Само се сещам за десерта. — Тя му се усмихна, а пръстите й бродеха предизвикателно надолу по гърдите му до колана.
Той се усмихна.
— Означава ли това, че си ми простила?
— Означава, че съм готова да ти дам възможност да ми докажеш колко угризения имаш.
— Добра идея. Започвам веднага.
Даяна се засмя и хвана ръката му, която изучаваше гърдите й.
— Не. Вече е време да се захващаме за вечерята. Брандън и Робин скоро ще се върнат.
Колби измънка нещо под носа си и я притисна толкова силно, че тя изохка. Игривият смях в очите му бе заменен от някакво напрежение.
— Според мен, можем спокойно да кажем, че днес преживяхме първата си сериозна разпра.
— Това повод за празнуване ли е?
— Да. Така смятам. Да се надяваме, че си научила някои неща днес.
Тя го погледна с възмущение.
— Аз да съм научила някои неща? Какво трябваше да науча?
Погледът му блестеше и същевременно беше напрегнат.
— Че няма да ти позволя да си тръгнеш от живота ми заради някакво несъгласие. Запомни това, Даяна.
Тя не каза нищо. С пръст докосна твърдите му челюсти несъзнателно нежно. Но си помисли какво ли щеше да му струва да й позволи да си тръгне от живота му.
Дали щеше да я пусне, ако се окажеше, че е бременна?
Същата вечер Колби изчака Брандън и Робин да се заиграят на табла и хванал Даяна за ръка я поведе към стълбите.
— Лека нощ и на двама ви. Ще се видим утре сутрин — рече той, щом започна да се изкачва нагоре.
Брандън вдигна поглед от таблата и се усмихна на Даяна.
— Лека нощ.
Робин също вдигна глава за един кратък момент, но нищо не каза. Тази вечер тя не говореше много. На най-горното стъпало Даяна тихо рече:
— Мисля, че това момиче не ме харесва.
— Не се тревожи. Аз трябва да се притеснявам. Побиват ме тръпки от мисълта, че може да ми стане снаха.
— Според мен Брандън определено не мисли за брак. Но за Робин не съм толкова сигурна. Тя наистина иска да се омъжи и не желае да я молят да чака.
— Само се надявам, че няма да направи някоя глупост, като например да забременее.
Даяна мълчеше до него. Твърде късно тя осъзна глупостта на последната му забележка. Разбира се, тя я приемаше лично. Ако тя самата беше бременна…
По дяволите, жените са сложни души.
Колби отвори вратата на спалнята си и я бутна навътре. Обзе го порив на собственичество и удовлетворение, докато затваряше и я наблюдаваше как стои в центъра на най-личното му пространство. Той се облегна на вратата и й се наслаждаваше, докато тя се приближи любопитно до прозореца, после до нощното шкафче, и накрая до леглото.
— Това стаята ти като дете ли е? — попита тя и докосна една миниатюрна количка корвет, която той някога усърдно беше сглобил.
Колби кимна.
— Да.
Тя изучаваше количката.
— Трудно ми е да си те представя като малко дете. Той вдигна рамене.