— Колко мило, че ме включваш в процеса на вземане на решения, госпожо изпълнител.
Тя се подразни от остротата на тона му. Погледна го нервно, неспособна да определи настроението му. Погледът на Колби беше хладен и прям. Той се взираше в душата й.
— Съжалявам — някак безпомощно отвърна тя.
— Да, и аз. Съжалявам, че толкова се бави да ми го кажеш. Съжалявам, че се опита да поемеш цялото бреме на плещите си в обичайния си стил на Даяна Амазонката. Съжалявам, че не те притиснах до стената и не измъкнах истината от теб по-рано. Знаех си, че нещо не е наред. Не биваше да оставям нещата да се протакат толкова. Е, добре. Човек живее и се учи. А аз очевидно има още много неща да уча за теб, Даяна.
Тя усети надигащата се ярост в себе си. Беше й благодарна, защото измести хладината, пропълзяла в цялото й същество.
— Съжалявам, ако не се справих със ситуацията според твоята представа, но факт е, че нямам никакъв опит в това отношение. Направо щях да полудея, докато се опитвах да реша какво да правя.
Той начумери вежди.
— Какво трудно има в това да решиш, че първото нещо, което е трябвало да направиш, е да ми кажеш?
— Проклет да си, Колби. — Даяна отметна от очите си косите, които вятърът вееше, и го погледна с отчаяние и ярост.
— Не бях сигурна дали искаш да знаеш. Нашата връзка по план трябва да трае само до края на лятото, не си ли спомняш?
— О, Боже. Не започвай пак. Ти си тази, която непрекъснато говори за нашата връзка като планирана само за лятото. Хиляди пъти съм ти казвал, че няма нужда да поставяш срокове.
— Колби, може да не е нищо за теб, но аз трябва да направя своите планове. Не бих могла, ако нещата са неясни и случайни. Трябва да знам някои основни неща, за да организирам живота си. На първо място, не знам какво е да имаш дете.
— Късметлийка, аз пък знам.
Тя се втренчи в него. Усети как се възвръща топлината в тялото й.
— Какво означава това?
— Каквото чу. — Той затършува в кошницата за още един сандвич. — Нали си спомняш, че аз съм специалист по гледането на деца? Сирене или яйца искаш?
— Нищо. Колби, престани да се занимаваш със сандвичите и ми кажи какво точно имаш пред вид.
Той я погледна.
— Точно, каквото казах. Повярвай ми, знам какво правя.
— Де да беше така.
— Успокой се, скъпа. Да следваме нещата едно по едно.
Даяна потърси лицето му.
— И коя е първата стъпка?
— Много просто. Да се оженим.
Даяна не можеше да помръдне.
— Знаех си — прошепна тя най-после. — Дълбоко в себе си, знаех, че си различен. Знаех си, че никога няма да избягаш от отговорност. Благодаря ти, Колби. Предложението ти означава за мен толкова много. — Тя изтри сълзите си с опакото на ръката си. После взе да подсмърча. — Но аз не мога да се оженя за теб.
— Как така не можеш?
Тя се хвърли в обятията му, а очите й се напълниха със сълзи. — Не разбираш ли? Не бива. Изслушай ме. Колби, мислих много за това.
— Доколкото те познавам, скъпа, мислила си прекалено много. Склонна си да прекаляваш с анализите си. — Той стегна прегръдката си. — Даяна, положението не е комплицирано. Не се опитвай да го усложняваш.
Тя впи пръсти в тъканта на ризата му и зарови лице в гърдите му.
— Нямам право да те забърквам в същата ситуация, в която си бил преди двадесет години. Ти ясно се изрази, че един път е достатъчно. Няма да позволя историята да се повтори. Не е честно. Просто не е честно.
— Сладката ми, упорита амазонка — рече Колби в косите й. — Историята няма нищо общо с това. Нито честността. Говорим за теб и мен. Ние ще си имаме бебе. Това означава, че ще се оженим.
По залез-слънце последните лъчи превърнаха водата на водопада в златисто, а после в алено червено. Колби си помисли, че булото на „Окованата жена“ никога не е било по-кърваво от тази вечер. Обзе го странно чувство за правота.
За първи път, откакто се беше върнал във Фулбрук Корнърс, той имаше усещането, че най-после ще приключи недовършената работа, която го беше довела тук.
С удивление си помисли как фактът, че ще става баща, развинти въображението му. Имаше странното усещане, че държи в ръцете си миналото и настоящето, а това, което ги свързваше, беше Даяна.