Тайри замаяно се огледа. Алекс и Хари Фин бяха насочили пистолетите си в главата му.
— Ще се видим утре на разсъмване, Хауи — хладно се усмихна Анабел. — Рано-рано, на бистра глава. На твое място бих започнала да си подреждам нещата.
78
— Идват! — прошепна Стоун.
Залепиха се за стената. В коридора се разнесе тропот на ботуши.
— Надявам се, че очите не са те подвели — нервно каза Нокс.
— Ръцете навън! — изкомандва груб мъжки глас.
Стоун се отлепи от стената, но Нокс го спря.
— Този път е мой ред. Обикновено първият отнася най-много ритници. Предполагам, че не им достига енергията.
— Не е нужно да го правиш, Джо.
— А защо? Само ти ли имаш право на това малко удоволствие?
Нокс се наведе и пъхна ръцете си в процепа. Дръпнаха го с такава сила, че главата му издрънча в желязната врата.
— Нещо хич ви няма, нещастници — промърмори той, опитвайки се да преодолее болката.
Това му спечели още едно дърпане, но той се беше подготвил. Бледа усмивка ознаменува тази малка победа, въпреки усилващата се болка в главата.
Този път не си направиха труда да ги претърсват, не им поставиха и пранги. Единият от двамата се оказа Джордж — онзи, който си падаше по стискането на гениталии. Менсън вероятно беше в лечебницата.
Или мъртъв, ако имаме този късмет, помисли си Стоун.
— Къде са ви униформите? — поинтересува се той.
— Да не сменяте работата? — добави Нокс. — Не съм убеден, че имате вид на истински наркотрафиканти.
— Млък! — изрева Джордж.
Поведоха ги надолу по стълбите. Прекосиха множество коридори и навлязоха в тесен наклонен пасаж. Не след дълго в ноздрите ги удари тръпчивата миризма на влажна пръст и мокри камъни.
Под светлината в дъното на пасажа се очерта фигурата на мъж.
Хауард Тайри беше облечен в черно и изглеждаше по-малко самодоволен от обикновено.
— Виждам, че днешното посещение те е накарало да се замислиш — обади се Стоун.
— Как смееш да… — кресна Тайри, но Нокс хладно го прекъсна:
— Маклин Хейс е обект на вътрешно разследване вече цяла година. По подозрения за психически отклонения. Поставен е под постоянно наблюдение, което означава, че ги е довел тук. При теб, глупако.
— Мамка му! — изруга Тайри.
— Най-разумно е да се предадеш, директоре — рече Стоун. — Играта свърши.
На лицето на Тайри се появи жестока усмивка.
— Въпреки че са федерални ченгета, те не са всесилни — каза той. — Не познават нито околността, нито методите ни. А сега мърдайте!
Получил силен удар в гърба, Стоун пое напред.
Пасажът беше все така наклонен. По стените се появи мъх, влажната миризма ставаше все по-натрапчива. Най-накрая стигнаха до солидна метална врата. Джордж я отключи и продължиха напред. Няколко минути по-късно пред очите им се появи още една врата, незаключена. Отвъд нея беше минната галерия. Заповядаха им да спрат и един от надзирателите изчезна в някакво отклонение.
Стоун бавно се огледа. Тунелът беше дълъг, с крепеж от дебели греди и метална мрежа на тавана. Същият като онзи, в който живееха змиите. Тази нощ отново беше в компанията на гърмящи змии, но двукраки. Обзе го чувство на клаустрофобия от тясната галерия, над която тежаха хиляди тонове скална маса, а и самият затвор. Не беше сигурен, че тук ще се почувства по-добре, отколкото в килията.
Май няма особена разлика, помисли си той.
Разсъжденията му бяха прекъснати от появата на надзирателя, до когото пристъпваше слабичка фигура.
— Аби! — извика той.
В гърдите му се надигна неудържим гняв. Под светлината на фенерчетата ясно се виждаха синините по лицето й.
Стоун се спусна към Тайри, но бързо го укротиха. С оковани на гърба ръце не можеше да направи нищо.
— Ще те убия! — обеща на Тайри той. Тихо, но заплашително.
— Май ще стане обратното — спокойно отвърна директорът на затвора.
Продължиха напред. Аби крачеше редом със Стоун, а Нокс любопитно протягаше шия след тях.
— Какво се случи, Аби? — прошепна Стоун.
— Отвлякоха ме от дома. Може би са убили човека на Тайри. Не знам, не съм сигурна…
— А защо са го направили?
— Най-вероятно заради Дани.
— Значи и той е замесен?
Тя изхлипа и кимна.
Стоун понечи да каже още нещо, но една палка се стовари върху гърба му.
— Край на разговорите! — изръмжа надзирателят.
Скоро изгуби представа за времето. Тук, в недрата на планината, минутите се превръщаха в часовете. Не можеше да си представи, че ще прекара остатъка от живота си на колене и лакти, копаейки с нокти твърдата скала. Копаейки гроба си.