Трупът на Дани Райкър беше откаран в моргата на Роаноук заедно с трупа на Хауард Тайри. Докато пренасяха Дани до колата, Аби здраво стискаше ръцете му. Пусна го едва когато полицаите го положиха в черния чувал и затвориха ципа. Вървя известно време след бавно движещата се кола на съдебномедицинската служба.
След като закусиха и изпиха по чаша кафе, Стоун се изправи в центъра на малкия полукръг, оформен от най-добрите и може би единствените му приятели на този свят.
— Искам да ви благодаря за това, което направихте — започна той, поглеждайки в очите всеки от тях.
— Не ни четкай, Оливър — ухили се Рубън. — Всички знаем, че и ти би направил същото за нас.
— И вече си го правил — добави Анабел.
— Знам какво сте рискували — поклати глава Стоун. — Знам какво сте жертвали, за да се появите тук и да ми помогнете. — Погледът му се задържа върху Алекс Форд. — Особено ти, Алекс. Никога няма да забравя, че си дошъл да ми помогнеш, въпреки че инстинктът на агент на Сикрет Сървис те е предупреждавал да не го правиш. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
Алекс не успя да стори нищо друго, освен да отвърне на сърдечния му поглед и да сведе очи към обувките си.
Вратата се отвори и всички се обърнаха.
Аби се беше преоблякла и измила лицето си, но то все още беше подпухнало от плач.
Стоун пристъпи към нея, а останалите тихо се изнизаха през вратата.
Седнаха на една маса и той й подаде пакетче книжни кърпички.
— Няма нужда, Оливър — прошепна тя. — Изплаках всичките си сълзи.
— Вземи ги за всеки случай — настоя той, помълча за момент, после попита: — Какво ще правиш сега?
— След погребението на сина ми ли? Не съм мислила толкова занапред.
— Той ни спаси, Аби. Без него щяхме да сме мъртви. Дани беше смело момче. Така трябва да го запомниш.
— След смъртта на съпруга ми имах само него. Нищо друго не ме свързваше с този свят. А сега и той си отиде.
— Знам, че ти е тежко, Аби. Това е най-голямата беда в живота ти.
— Ти също си изгубил жена си, но все пак е останала дъщеря ти.
— О, това е само една от версиите ми за прикритие — изигра смущение Стоун, но наистина му беше трудно да продължи. — Дъщеря ми… също е мъртва.
— Какво й се е случило?
— Не ме питай, Аби!
— Моля те. Трябва да зная.
Стоун бавно вдигна глава и срещна умоляващия й поглед.
— Застреляха я пред очите ми, вече като голяма — с усилие промълви той. — Но тя изобщо не знаеше, че съм й баща. Последния път, когато я видях, беше едва на две годинки. Дълго време я търсих, но само за да я изгубя отново. Този път завинаги.
Аби хвана ръката му.
— Много съжалявам… Оливър.
— Дори и след подобна трагедия човек оцелява, Аби. Не може да я преодолее, но все пак продължава да живее. Може би защото няма друг избор.
— Страх ме е — прошепна тя. — Сама съм и ме е страх.
— Не си сама! — стисна ръката й той.
— Ееех! — горчиво се усмихна тя. — Може би имаш предвид Тайри или прекрасното градче Дивайн?
— Имам предвид себе си.
— Себе си? — изненадано попита тя. — Как така?
— Сега съм тук.
— Но докога?
Стоун се поколеба. Не искаше да я лъже.
— Трябва да замина.
— Естествено — унило кимна тя. — Много добре те разбирам.
— Трябва да се погрижа за някои неща. Дойде ред злините да бъдат поправени.
— Добре, ясно.
— Длъжен съм да го направя, Аби. Но ще бъда с теб дори когато ме няма.
— Бих искала да ти повярвам — погледна го в очите тя.
— Бъди сигурна.
— Кога трябва да тръгваш?
— Скоро.
— Смяташ ли, че нещата ще се развият благоприятно за теб?
— Честно казано, няма гаранции.
— Неприятностите, от които бягаше?
— Да.
— Ще те вкарат ли в затвора?
— Твърде вероятно — мрачно призна той.
Тя изхлипа и опря буза в ръката му. Той я притисна към себе си.
— Ще ми обещаеш ли нещо, Оливър?
— Ще се опитам.
— Нали няма да ме забравиш, ако не успееш да се върнеш при мен?
— Аби…
Тя сложи длан на устните му.
— Нали няма да ме забравиш?
— Никога! — искрено промълви той.
Тя се наведе през масата и го целуна по бузата.
— Защото и аз няма да те забравя.
Няколко минути по-късно в ресторанта се появи Джо Нокс.
— Готов ли си? — попита той. — Време е да тръгваме.
Стоун бавно се надигна и стисна ръката на Аби за последен път.
— Готов съм.
81
Входната врата на солидната, облицована с камък къща на Маклин Хейс се отвори с трясък. По пода се посипа мазилка.
— Какво става, по дяволите? — надигна се от фотьойла той. Книгата, която държеше в ръце, падна на земята. Видял кой стои на прага, Хейс смаяно седна обратно.