— Добре — неочаквано се съгласи агентът. — Спри, Оливър.
Стоун отстъпи крачка назад и му подхвърли ножа. Нокс извади портативна радиостанция.
— Можете да влизате — нареди в мембраната той.
След секунди нахлуха петима мъже и обградиха Хейс. Единият от тях обяви на висок глас:
— Маклин Хейс, арестуван сте по обвинение за възпрепятстване на правосъдието, незаконно лишаване от свобода, военни престъпления, съучастие в мрежа за разпространение на наркотици и използване на държавна собственост за взривяване на частен автомобил, при което е възникнала непосредствена опасност за живота на невинни хора!
След това с равен глас му прочете правата.
Нокс извади един диск от джоба си и го подхвърли на Хейс.
— Можеш да запознаеш адвокатите си със съдържанието му.
— Какво има на него, по дяволите?
— Видеозапис от срещата ни в затвора. Ти беше убеден, че никога няма да излезем оттам, и ни разказа всичко. Но забрави една малка подробност, глупако: намирахме се в килия за разпит, а директорът много обичаше скритото наблюдение. Камерата е записала всяка сричка, излязла от устата ти! — Обърна се към цивилните и с погнуса добави: — Махайте го оттук! Повръща ми се, като го гледам!
Белезниците щракнаха около китките на Хейс.
— Този човек е Джон Кар! — извика той, докато го влачеха към вратата. — Той е убиецът на Картър Грей и Роджър Симпсън! Арестувайте го!
— Млъквай! — изръмжа един от мъжете и го избута навън.
Няколко минути по-късно Нокс и Стоун напуснаха къщата и тръгнаха по пустите осветени улици на Джорджтаун. Откъм река Потомак подухваше хладен вятър.
— Знаеш ли, че единствено Хейс имаше желание да те залови? — попита Нокс. — Бях предупреден да не докладвам нищо на никой друг. Това беше негово лично дело, а не на Управлението.
— Злопаметен е той — съгласи се Стоун.
— Искам да кажа, че за теб нещата приключват тук — уточни агентът, стисна ръката му и махна надясно. — Мисля да тръгна в тази посока. Предлагам ти да избереш обратната.
— Не мога да го направя, Джо.
— Махай се от това място, Оливър. Иди някъде другаде и започни нов живот. Готов съм да ти дам пари и да ти съдействам за нова самоличност. Но сега трябва да бягаш!
Стоун седна на изтърканите стъпала пред някаква къща и вдигна глава към Нокс.
— Трийсет години бягам, Джо — въздъхна той. — Стига толкова, уморих се.
— ФБР продължава да разследва убийствата. Хейс вече не може да им попречи и те със сигурност ще се насочат към теб. Рано или късно ще почукат на вратата ти. Особено след като им изпее всичко, което знае.
— Ясно ми е.
— И какво? Просто ще седиш и ще чакаш да те арестуват?
— Не — въздъхна Стоун и се изправи. — Няма да чакам, а сам ще ги намеря. Но първо трябва да си взема нещо.
— Да си вземеш нещо ли? Откъде?
— От едно гробище.
82
Експертите на Сикрет Сървис изследваха съдържанието на кутията — същата, която Стоун беше скрил в гроба на Милтън, преди да напусне Вашингтон. Нокс го закара да я прибере и се обади на Алекс Форд, който уреди срещата.
В ясното и студено утро Белият дом изглеждаше особено внушителен. Докато Нокс и Стоун минаваха през детектора за метал, Алекс размени няколко думи с колегите си, които бяха на смяна.
Поеха по дълъг коридор, от който се разкриваше хубава гледка към Розовата градина. Минаха покрай библиотеката и Порцелановата зала, изкачиха стълбите и продължиха към Западното крило. Вместо в Овалния кабинет ги поканиха да влязат в Стаята на Рузвелт, намираща се в съседство.
Помещението беше без прозорци, със скрито осветление. В средата имаше огромна заседателна маса, около която бяха подредени шестнайсет кожени кресла. Стоун се загледа във фриза на тавана, който наподобяваше онзи в Залата на независимостта. Очите му се спряха на портрета на Франклин Делано Рузвелт, окачен над камината, после на картината на южната стена — „Дивият ездач“, на която бе изобразен Теодор Рузвелт.
— Впечатляващо — отбеляза Нокс, крачейки нервно напред-назад. И тримата бяха в костюми. Алекс и Нокс обединиха финансите си и издокараха Стоун. В момента той изглеждаше елегантен и изискан, въпреки че не се чувстваше удобно със сако и вратовръзка.
— Сигурен ли си, че ще се срещне с нас? — попита Нокс.
— Включени сме в програмата му — каза Алекс. — Срещата ще се отложи само ако ни обявят война или ураган помете някой щат.
Нокс въздъхна и се тръшна на едно кресло.
— Исусе, Йосифе, Богородице… — занарежда той.