Секунда по-късно вратата се отвори и на прага се появи жена на средна възраст.
— Господа, моля, заповядайте в кабинета на президента — покани ги тя.
Президентът Бренан заобиколи писалището и стисна ръцете на гостите си. Пред Алекс се задържа малко повече, тъй като именно той го беше спасил от смърт в родния му град в Западна Пенсилвания, заставайки на пътя на куршума.
— Радвам се да те видя, Алекс — усмихна се той. — Надявам се, че вече си се възстановил.
— Да, сър, благодаря.
— Никога няма да забравя какво направи за мен.
— Това отчасти е свързано с нашето днешно посещение, господин президент.
Върху лицето на Бренан се изписа объркване.
— В програмата пише, че искаш да ми представиш свои приятели — каза той и хвърли поглед към Нокс и Стоун. — Предполагам, че става въпрос за тези господа, нали?
— Нещата са малко по-сложни, сър. Надявам се, че ще ни отделите малко време.
Президентът посочи креслата, подредени в полукръг пред камината.
Алекс започна да говори и не млъкна в продължение на двайсет минути. Бренан не го прекъсна нито веднъж, въпреки че беше известен с любопитството си и задаваше много въпроси. Той просто седеше на мястото си и слушаше разказа на Алекс за събитията в Пенсилвания, за случилото се в Планината на смъртта и за престрелката в Центъра за посетители на Капитолия, където бе намерил смъртта си Милтън Фарб, а синът на Хари Фин беше измъкнат от ръцете на похитителите си. После разказът беше продължен от Нокс, който въпреки смущението си от присъствието на върховния главнокомандващ говореше сбито и ясно, без да пропуска нито един детайл. Разказа всичко, включително за лишаването на Стоун от Медала на честта, за престоя им в затвора и ареста на генерал Маклин Хейс.
— Боже, нима е възможно?! — прошепна Бренан и се облегна назад. — Шокиран съм! Не мога да повярвам за Картър Грей, който беше един от най-доверените ми съветници! — Очите му се спряха върху лицето на Стоун. — А вие сте Джон Кар, така ли?
— Да, сър — кимна Стоун.
— От специалния отряд „Три шестици“?
— Да, сър.
— Чудно ми е как сме вършили подобни неща!
— За мен не беше чудно. Аз просто изпълнявах заповедите. Но в един момент съвестта ми се обади.
— Но да избият семейството ви и да ви преследват като куче! Съжалявам, Алекс, но това не може да е дело на хората, които познавах!
— Ще разрешите ли, господин президент? — попита Стоун и вдигна кутията. — Тук разполагам с нещо, което ще ви убеди.
Бренан се поколеба, после кимна.
Стоун отвори кутията и извади портативен магнетофон. Натисна клавиша и в стаята се разнесоха част от думите на Картър Грей, изречени в Планината на смъртта.
— Мислех, че си върнал този запис на Грей — обади се Алекс и решително натисна стоп бутона. — Фин каза, че са го проверили със специално устройство срещу презапис.
— Преди да върна телефона със записа на Грей, просто го пуснах пред този магнетофон — отвърна Стоун. — Хората понякога забравят, че на света съществуват и прости технологии.
Пръстът му отново натисна копчето. Не след дълго стигнаха до онази част, която президентът трябваше да чуе на всяка цена. Бренан слушаше мълчаливо и лицето му бавно се наливаше с кръв.
— Значи е искал да ме убие! — прошепна той, когато записът свърши. — Картър Грей е планирал да ме убие, за да започне тотална война с мюсюлманския свят!
— Точно така, сър.
— А вие сте ме спасили — погледна го президентът. — Вашият глас го разубеждава да не го прави, нали? След убийството на жената. Коя беше тя?
— Дъщеря ми Бет.
Алекс набързо разказа как Роджър Симпсън и съпругата му са осиновили дъщерята на Стоун.
Облегнат в стола си, Бренан замислено бърчеше вежди.
— Значи са убили съпругата ви и са взели дъщеря ви. Човекът, който го е сторил и който ви е преследвал, изведнъж решава да осинови детето ви? Ами Грей? Какво ви е причинил, господи! И за малко да ме убие! Това е… Това е повече от ужасно, Джон! Рядко ми липсва дар слово, но в момента наистина не зная какво да кажа!
— Има и още нещо, което трябва да знаете, сър.
Нокс и Алекс замръзнаха по местата си и сякаш спряха да дишат.
— Какво е то?
— Картър Грей и Роджър Симпсън бяха убити, господин президент.
— Да, знам това — започна Бренан, после изведнъж млъкна и се втренчи в Стоун. — Разбирам — каза той. — Разбирам…
Една минута изтече в пълна тишина.
Стоун пръв наруши мълчанието.
— Благодаря за времето, което ни отделихте, сър — изправи се той. — Възнамерявам да се предам на властите, но исках първо на вас да разкажа цялата история. Мисля, че след трийсет години лъжи най-сетне е дошло времето на истината.