Нокс обаче нямаше никакво намерение да се превръща в поредната бурмичка в машината на успеха му. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да съумее да намери път през минното поле, без да изпуска целта от очите си, но и като си пази гърба. Маклин беше изключителен стратег, който разполагаше с много връзки и умееше да постига личните си цели, излагайки на опасност живота на другите. Крайно амбициозен, той беше известен с безскрупулността, с която смазваше всяка съпротива у подчинените си. Това, което му липсваше по отношение на бързина и издръжливост, компенсираше с коварство и несравнима прозорливост.
Нокс не беше наясно с точната му позиция в империята на американското разузнаване. Този човек беше успял да осъществи една твърде любопитна и, доколкото Нокс беше осведомен, безпрецедентна връзка между военните и цивилните фракции в разузнаването. Тази позиция му даваше изключителна власт, с която всички бяха принудени да се съобразяват. Хейс беше сред най-близките протежета и приятели на Картър Грей — един наистина великолепен ментор. Нокс правеше всичко възможно да отгатне истинските намерения на генерала и се надяваше, че ще отговори на очакванията му. Така или иначе, задачата беше едно голямо предизвикателство.
Затвори външната врата, разръчка огъня в камината и взе романа с намерението да го свърши още тази вечер. Имаше предчувствието, че ако не го дочете сега, ще се наложи да почака още доста време. В неговата професия колелото се завърташе бавно, но се въртеше дълго време с постоянно нарастваща скорост.
А от съдържанието на онази метална кутия ставаше ясно, че това въртене лесно може да излезе от контрол.
10
Нокс гледаше как земята чезне под крилете на тримоторния „Фолкън Дасо“, който рязко набираше височина. В луксозния, облицован с ламперия салон имаше само трима души. След като самолетът зае хоризонтално положение, униформеният стюард поднесе кафето и закуската и дискретно се оттегли при двамата пилоти в кабината. Нокс и Маклин Хейс останаха сами. Точно в седем сутринта той позвъни на генерала и получи заповед да се яви на едно частно летище в околностите на Франт Роял, Вирджиния, за чието съществуване дори не беше подозирал. Само пет минути след като слезе от стария си роувър, самолетът се отлепи от пистата.
Беше чувал, че Хейс разполага с офис някъде в района на Вашингтон, но явно предпочиташе да провежда срещите си на 11 000 метра височина. Може би защото това му помагаше да взема по-добри решения или пък просто защото във въздуха се чувстваше по-защитен от чужди очи и уши. Парите за горивото на този полет със сигурност щяха да стигнат за наема на една прилична къща в центъра на Вашингтон, но това явно не вълнуваше високопоставените държавни служители като Хейс, които приемаха Министерството на финансите като бездънна яма, пълна с долари. Поне поддържаше Федералния резерв, който продаваше държавни облигации на китайците и саудитците, за да може в Америка да има високи заплати и ниска безработица.
Бившият генерал беше с типичното за държавните служители скучно облекло: безличен костюм, още по-безлична вратовръзка и черни обувки с бомбета. Белите му чорапи бяха прекалено къси и разкриваха част от гола, лишена от окосмение кожа. Явно отношението му към модата нямаше нищо общо с огромната власт, която притежаваше. Власт, крепяща се единствено на ум и железни нерви.
По време на калоричната закуска двамата си разменяха незначителни фрази. После белокосият Хейс допи кафето си, отпусна се на кожената облегалка и очаквателно го погледна.
— Впечатленията ти от четенето?
— Много са — отвърна Нокс. — Повечето от тях неясни и противоречиви. Информацията е събирана хаотично и е доста объркана. В нея има дупки, през които може да мине самолет, пет пъти по-голям от този.
— И моята първа реакция беше такава — одобрително кимна Хейс.
Натъртването беше многозначително. От предишните си контакти с генерала Нокс беше наясно, че никой няма да обърне внимание на проблемите му.
— Бих казал, че все още не съм наясно с дневния ред — добави той. — Докъде искате да стигнем?
— Как така докъде? — разпери дългите си ръце Хейс. — До истината, разбира се.
— Не ми изглеждате убеден.