— Чух, че Дани се е върнал — кимна съдията. — Благодаря, че сте му помогнали, Бен. Момчето е доста, хм…
— Необуздано? — подсказа Стоун.
— Буйничко.
— По-меко казано, но означава все същото — засмя се Тайри.
— Много хубав съд — отбеляза Стоун, отмествайки поглед от лицето на съдията. — Предполагам, че имате доста работа.
— Но си мислите, че един толкова малък град не се нуждае от отделен съд, нали? — прочете мислите му Мозли. — Работата е там, че под моята юрисдикция е не само Дивайн, но и една доста обширна област. Разглеждаме не само дела, свързани с трудови злополуки и права върху природните ресурси, макар че и такива не липсват. Промененият преди няколко месеца федерален закон изисква пререгистрация на въгледобивните компании заедно с цялата им собственост и поле на действие. За мое нещастие всичко трябва да мине през ръцете ми. — Махна към камионетката, която отби на малкия паркинг зад съда. — Ако не греша, пристига поредната пратка с кашони, съдържащи документи за пререгистрация. Манна небесна за корпоративните адвокати, но не и за мен. За съжаление и това влиза в служебните ми задължения.
— Предполагам, че работата е доста монотонна — отбеляза Стоун.
— Правилно предполагате. Освен това сме нещо като хранилище на всякакви документи — нотариални актове, план скици, сервитутни права и прочие. Те също пристигат с кашони. На по-лично равнище хората се обръщат към мен за юридически съвети и аз правя каквото мога.
— По съседски — добави Тайри.
— Точно така. Живеем в малко градче, всички се познаваме. Помогнах например на Аби Райкър да прехвърли на свое име ресторанта и имуществото, които се водеха на Сам.
— Очевидно сте доста натоварен — отбеляза Стоун.
— Но намирам време за лов и риболов — усмихна се съдията. — И най-вече за разходки. Тук местността е много красива.
Замълчаха за момент, правейки път на майка с две деца, които се приближаваха по тротоара. Тайри докосна периферията на шапката си и погали главичките на децата, а Мозли ги дари с приятелска усмивка.
— Е, време е да вървя — рече Стоун.
Съдията обаче нямаше намерение да сложи край на срещата.
— Откъде сте, Бен? — попита той.
Стомахът на Стоун се сви. Не от въпроса, а от начина, по който беше зададен. Дали не се завръщаше параноята?
— О, обикалям навсякъде — отговори той. — Никога не съм имал желание да се установя на едно място.
— Аз пък точно обратното, поне за известни периоди от време. Прекарах в Бруклин цели трийсет години, след което поживях в Латинска Америка, после в Тексас, съвсем близо до границата. Но никога не съм виждал по-хубаво място от това тук.
— А как се озовахте в Дивайн? — попита Стоун, решил, че за да не предизвиква подозрения, ще е по-добре да поддържа любезния разговор.
— Пълна случайност. След смъртта на съпругата ми си събрах багажа и потеглих за Ню Йорк, но колата ми се повреди. Ремонтът отне няколко дни, които бяха напълно достатъчни да се влюбя в това място.
— Което беше голям късмет за нас — добави Тайри. — Съдията е божия благословия за Дивайн, защото помага на много хора.
— Но и градът ми се отплати както подобава — усмихна се Мозли. — С негова помощ преодолях скръбта от загубата на бедната ми съпруга. — Замълча за момент и добави: — И вие ли сте тръгнали на разходка?
— Всъщност отивам в къщата на Аби. Тя ме помоли да свърша някоя работа в градината.
— Ферма в лятна нощ е много хубаво място.
— Така ли се казва?
— Вариация на Шекспировата пиеса. Вместо сън, разбирате ли? Мисля, че всички тук живеем в някакъв сън, напълно изолирани от обществото.
— Което никак не е лошо — добави Тайри. — Защото обществото като цяло не е цвете за мирисане. Но Дивайн е божествено място. Поне за мен.
Мозли кимна за сбогом и продължи пътя си.
Тайри свали шапката, приглади косата си и промърмори:
— Е, Бен, приятна работа. Не се преуморявай.
След тези думи влезе в участъка, а Стоун продължи пътя си към къщата на Аби.
Ферма в лятна нощ.
Сънят.
Или кошмарът.
17
Магазините по главната улица бяха пълни със спокойни и видимо доволни от живота хора, които нямаха нищо общо с онези мръсни, уморени и прегърбени мъже с бинтовани пръсти в ресторантчето на Аби. Стоун поклати глава и се замисли за онова, което беше видял по телевизията.
Насочващи следи. Интересни за ФБР лица. Връзка между двете убийства.
Погледна към близката витрина и вниманието му беше привлечено от нещо зад нея. Вездесъщо в течение на десетилетия, то вече беше изиграло ролята си и не можеше да се срещне почти никъде. Още по-малко пък действащо. Явно Дивайн не бързаше да последва примера на останалата част от страната.