— Вашият проблем е бил покойният Джери Багър, нали?
— Виждам, че сте си написали домашното.
— Всъщност не беше толкова трудно. Какъв по-точно ви беше проблемът с Багър, мис Хънтър?
Дори за секунда не повярва, че това е истинското й име, но му беше по-удобно да го използва, поне засега.
— Какво ви засяга?
— Просто любопитство.
— Защо трябва да задоволявам любопитството ви?
Нокс махна към чашата, която Анабел държеше в ръка.
— А какво ще кажете, ако сваля отпечатъците ви от тази чаша и ги пусна в базата данни? Дали срещу тях ще се изпише името Сюзан Хънтър?
— Няма закон, забраняващ смяната на имената.
— Така е, но причината за подобна смяна може да се окаже незаконна.
— Багър причини зло на мой близък и аз го наказах.
— С помощта на Алекс Форд и Оливър Стоун?
— Да. Той беше мошеник и социопат. ФБР и Министерството на правосъдието се опитваха да го спипат в продължение на години. Какво лошо, че си е получил заслуженото?
— Пет пари не давам за Джери Багър — призна Нокс. — Интересува ме Оливър Стоун. Или Джон Кар. Не зная под кое име ви се е представил.
— Аз го познавам като Оливър Стоун. Нямам никаква представа кой е Джон Кар.
— Кога го видяхте за последен път?
— Преди около шест месеца.
— Чухте ли за убийствата на Картър Грей и сенатор Симпсън?
— Гледам новините по телевизията.
— Стоун е имал среща с Грей, били са стари познати.
— Не ми е известно.
— Алекс Форд не ви ли е казал? Защото той е разполагал с цялата информация.
— С него сме само приятели. Не е длъжен да споделя всичко с мен.
— Защо напуснахте къщичката?
— Писна ми да живея сред мъртъвци.
— И не знаете нищо за Стоун, така ли? Може би ви е предупредил, че минава в нелегалност?
— Защо да го прави?
— Вие ми кажете.
— Как да ви кажа нещо, което не се е случило?
— Според мен вашият приятел бяга.
— От какво?
— Е, достатъчно — изправи се Нокс. — Ушите ми писнаха от лъжи. Както вече казах и на Форд, ще поддържаме връзка. Не се опитвайте да напуснете града, защото това ще ме направи много нещастен.
След тези думи се обърна и излезе.
20
Маклин Хейс не изглеждаше особено доволен. Двамата с Нокс седяха пред камината в библиотеката на една луксозна къща в центъра на Вашингтон, строена в края на XIX век. Хейс имаше свободен достъп до нея двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Явно кралете на шпионажа се радваха на скъпи привилегии.
— Значи днес си разпитал всички обичайни заподозрени, но нямаш напредък, а?
— Това не са рутинни действия, сър. Разиграх цяла пиеса пред всеки един от тях, с изключение на Рубън Роудс, но ще стигна и до него. Всички лъжеха. Знаят повече, отколкото признават. Което от моя гледна точка все пак е напредък. В даден момент все някой ще допусне грешка и тогава ще осъществим пробива.
— Дълбоко се съмнявам, че нашият човек им е оставил маршрута си.
— Аз също, но Кар е лоялен към приятелите си. Успеем ли да ги заковем заради нещо, което ги заплашва със затвор, той може би ще излезе на светло.
— Искаш да кажеш, че ще хукне да ги спасява? Наистина ли вярваш в подобен вариант, Нокс?
— Научих много за него. Запознах се с кариерата му, разговарях с приятелите му. Да, напълно е възможно. Какво ни пречи да опитаме?
Хейс допи виното си и насочи поглед към огъня.
— Ще бъда откровен с теб, Нокс — каза той. — Надявам се това да ти е от полза и да не се отегчиш много.
— Съмнявам се, че човек като вас може да ме отегчи, сър. Освен това копнея за достоверна информация.
Хейс се престори, че не забелязва ухапването.
— Кар несъмнено е убиец — започна той. — В онази нощ той наистина е бил в Центъра за посетители на Капитолия. Знаем, че именно той е ликвидирал Грей и Симпсън. Тази част е ясна, но останалото не е.
— А аз най-сетне ще чуя ли останалото?
Хейс се изправи и този път си наля скоч, след което застана пред огъня. Гледайки високата му фигура на патриций в костюм с елек, снежнобялата коса, квадратната челюст и проблясващите очи, Нокс изпита чувството, че участва в холивудски шпионски филм.
Каква е обичайната фабула? О, да. Умни, изискани и патриотични мъже, завършили най-добрите колежи, благородно отдават всичките си сили за сигурността на своята страна, докато разхождат скъпите си костюми от „Брукс Брадърс“, преспиват с всички красавици и замислено подръпват от лулите си, изпускащи ароматен дим. Високо, високо над нищожните простосмъртни. Като мен. Като Джон Кар. Нищожните простосмъртни.