Дали да не си тръгна още сега? Има ли смисъл да чакам до сутринта?
Извървя разстоянието до града, нае стая в малкия пансион, който му беше препоръчал Дани, и седна на мекото легло. През прозореца се виждаше част от главната улица на Дивайн.
Случката на гробищата беше озадачаваща. Дали Дани беше влюбен в Деби Рандолф? Дали момичето наистина се бе самоубило? Защо Дани бе напуснал града, а после се бе върнал?
— Това не ме засяга! — каза на глас той и сам се изненада от силата на думите си. Погледна часовника си. Наближаваше десет. Извади от сака малък транзистор и го включи. След известно въртене на копчето откри някаква радиостанция, която предаваше новини на всеки кръгъл час. Облегна се назад и наостри слух. Убийствата вече не бяха водеща новина — бяха отстъпили първото място на нова епидемия от салмонела, този път причинена от някакви зеленчуци.
Гласът на водещия стана малко по-напрегнат, когато започна да чете последните сведения относно убийствата на високопоставените личности.
„ФБР и Министерството на вътрешната сигурност обединиха усилията си в разследването. Установена е връзка между убийствата на сенатор Роджър Симпсън и директора на Националния разузнавателен център Картър Грей. Причината за тях най-вероятно се крие в миналото, когато и двамата са работили за ЦРУ. Предполага се, че убиецът е техен колега, смятан за мъртъв от години. Властите наблюдават всички летища, железопътни и автобусни гари, както и граничните пунктове. Ще продължаваме да ви информираме относно хода на издирването, което по всяка вероятност ще се окаже «хайката на десетилетието».“
Стоун изключи транзистора и се изправи пред прозореца. Убиецът все още не беше назован по име, но те можеха да го обявят.
Знаят, че става въпрос за Джон Кар, знаят как изглеждам и са затворили всички пътища за бягство.
Не беше мислил сериозно за евентуалното си залавяне. Напротив, в един момент дори беше повярвал, че ще успее да се добере до Ню Орлиънс, където да започне тих и спокоен нов живот. Разбира се, това нямаше как да се случи. Безпокоеше го единствено всеобщото убеждение, че е престъпник. Нима отмъщението винаги се заклеймяваше? Непростимо ли бе поправянето на една несправедливост извън рамките на закона? Стоун знаеше отговорите на тези въпроси. Никога нямаше да го оставят да се изправи пред съдия и съдебни заседатели. Защото тогава можеше да разкаже собствената си история — нещо, което нямаше да му позволят.
Стана и облече якето си. Нуждаеше се от чист въздух и съсредоточаване. Можеше ли изобщо да напусне града сега? Редно бе да се обади на Рубън, но реши да го отложи за следващия ден. В момента просто искаше да се поразходи из притихналия Дивайн.
Излезе на главната улица и забързано пое надясно. Не след дълго се озова извън града. Дърветата от двете страни на пътя се сгъстиха, светлините на къщичките в покрайнините бавно изчезнаха в мрака.
Пет минути по-късно реши да се връща. И точно тогава чу вик, който идваше някъде отпред. Вик на мъж, обзет от ужас.
Стоун се затича.
25
Нокс се сбогува с Лерой в Мериланд, но не пое по обратния път към дома си. Тревожеше го един въпрос, на който трябваше да намери отговор. По тази причина не тръгна и за Лангли, а към една с нищо незабележима сграда в сърцето на Вашингтон. Благодарение на предварителното си обаждане влезе, без да доказва своите военни и правителствени пълномощия.
Озова се в огромна зала, пълна със стари изподраскани маси, на които седяха посивели ветерани от отминали войни и историци с костюми и вратовръзки, които разглеждаха купчини пожълтели документи. Нямаше прозорци, а сякаш и никакъв въздух. Нокс бавно огледа лицата на посетителите и единствената емоция, която забеляза, бе мъката. На това място се съхраняваха досиетата за краткия живот и жестоката смърт на твърде много хора.
По-голямата част от архивите, които го интересуваха, все още не бяха компютъризирани, но имаше и такива. Служителят, който го посрещна, откри и донесе кашоните с изненадваща бързина и му показа как да получи достъп до файловете. Нокс се настани пред един от мониторите, решил да започне с електронните данни. Беше твърдо решен да провери предчувствието, което го глождеше. А именно: защо Маклин Хейс иска на всяка цена да се добере до Джон Кар. Ако Кар действително беше ликвидирал Симпсън и Грей, значи наистина имаше причини да се крие. Едва ли щеше да свика пресконференция, на която да се раздрънка за отдавнашни тайни. Нокс разбираше напълно желанието на Хейс да спипа Кар преди полицията. Защото, ако попаднеше в ръцете на ченгетата, беглецът най-вероятно щеше да им предложи сделка и да прояви желание да говори. Но Хейс беше споменал, че следи изкъсо полицейското разследване, което означаваше, че Нокс има пълна свобода на действие и разполага с достатъчно време. Дори да се случеше невероятното и полицията да арестуваше Кар, ЦРУ щеше да се намеси и да им го отмъкне под вечно валидния претекст за националната сигурност. Нямаше да има шанс нито за пресконференции, нито за разговор с адвоката си.