— Аз не съм частен детектив.
— Вече ти казах, че изгубих сина си. Уили е всичко, което имам на този свят. Не искам да изгубя и него. Ще ти бъда много благодарен, ако поговориш с момчето. Ако ли не, пак ще ти бъда благодарен, защото ти го спаси.
— Потърси ли те вестникарят Тримбъл?
— Да. Засипа ме с въпроси. Аз му разказах какво си направил и той обеща да публикува материал във вестника. Спомена, че си отказал да говориш с него.
— Не обичам да се хваля. Той от Дивайн ли е?
— О, не. Дойде тук след като се е пенсионирал. Купи си една къщичка нагоре по реката и се зае да издава местния вестник.
— Бил ли е журналист преди това?
— О, да.
— Къде?
— Някой каза, че е работил в „Уошингтън Поуст“.
По дяволите!
— Ще ти платя добре, Бен.
— Иди при шерифа, Боб — поклати глава Стоун. — Това е негова работа.
— Но аз си помислих, че…
— Съжалявам, Боб. Няма да стане.
30
Малко по-късно Стоун се отправи към магазина за сувенири. Обстоятелствата го принуждаваха да направи нещо против волята си — да се свърже с Рубън.
— Кажи ми къде си, Оливър! — моментално попита той.
— Мълчи и слушай, Рубън. Нужна ми е информация.
В следващия миг чу друг глас.
— Искаме да ти помогнем, Оливър — каза Анабел. — Но за тази цел трябва да ни кажеш къде си.
— Нямам никакво намерение да ви забърквам в тази история, Анабел. Зарежете всякакви опити да ми помагате. И бездруго не ги заслужавам.
— Не ми пука дали си убил онези двамата. Мисля единствено за теб.
Стоун си пое дълбоко дъх.
— Оценявам това, Анабел — отвърна той и погледна съдържателката на магазина Уанда, която любопитно го наблюдаваше. Дари я с една усмивка и дискретно й обърна гръб.
— Там ли си, Оливър?
— Да. Слушай, желанието да ми помогнете наистина означава много за мен. Но ако ми е писано да се проваля, нямам намерение да повличам и вас.
— Обаче…
— Ако действително искаш да ми помогнеш, дай слушалката на Рубън — отряза я Стоун.
В слушалката се чу ускореното й дишане, а след миг и гласът на Рубън.
— Казвай какво ти трябва.
— Нокс потърси ли ви за втори път?
— Не.
Технически погледнато, Рубън не излъга, тъй като втората среща между Нокс и Анабел се беше осъществила по нейно, а не по негово желание. А в момента бяха паркирали на улицата пред къщата на агента, очаквайки следващия му ход.
— По новините казаха, че наблюдават всички летища, гари и автогари.
— Чух.
— Това е доста мащабна операция дори за ФБР.
— Работят съвместно с Министерството на вътрешната сигурност, което е мобилизирало всичките си ресурси по места. Вдигнали са на крак и пътната полиция.
— При предишния ни разговор спомена, че Нокс знае кой е убиецът, както и че Джон Кар и аз сме едно лице.
— Точно така. Въпреки че до този момент в пресата не се споменава фактът, че Джон Кар сега е Оливър Стоун.
— Има ли публикувани мои снимки?
— Не, доколкото ми е известно. Поне официално. Но никой не знае какво е положението зад кулисите.
Стоун се облегна на стената и загледа една малка черна мечка, изработена от буца въглища.
— Дали все още ме търсят в района?
— А ти в района ли си?
— Рубън!
— Добре де, ще си откъсна езика. Не си личи, но можеш да бъдеш сигурен, че обръщат наопаки всичко в радиус от стотици километри около Вашингтон.
— Благодаря за информацията, Рубън — въздъхна Стоун. — Надявам се да не ти звъня повече.
— Оливър, чакай…
Стоун остави слушалката и се запъти към вратата. Успя все пак да се усмихне на Уанда.
— Чух за Уили — извика след него тя. — Невероятно! Как ви е дошло наум!
— Радвам се, че можах да му помогна.
— Разказах и на мъжа си. Той също е бил в армията. Пита в коя част сте служили.
— Онази, която се сражаваше във Виетнам — отвърна Стоун и затвори вратата след себе си.
Прибра се в пансиона и започна да стяга оскъдния си багаж. Пътуването с автобус до Дивайн беше отнело три часа. Ориентираше се за посоката, от която бяха дошли, но по стръмния път с остри завои нямаше нищо запомнящо се. Е, помнеше кулите на затвора, които с Дани видяха от каросерията на пикапа в компанията на онзи шопар. Главната улица на Дивайн, топлото легло над ресторантчето, дулото на пушката в лицето му на следващата сутрин. И намръщеното лице на Аби Райкър, което малко по-късно се усмихваше.
Изчака да се стъмни и напусна града. Шосето минаваше покрай черния път за караваната на Уили. В същия миг насреща му проблеснаха фарове и той побърза да свърне встрани. Шмугна се в крайпътните храсти, тъй като колата отби по черния път. Едва мярна профила на водача, докато минаваше край него, после червените габарити изчезнаха зад близкия завой.