Излезе на главния път и се огледа в двете посоки. Секунди след като продължи, отново бе принуден да се скрие в храстите, зърнал светлините на друг автомобил. Явно не беше изчакал да стане достатъчно късно. Във всяка от преминаващите коли можеше да седи някой щатски полицай с негова снимка на екрана на лаптопа си.
Пое забързано по черния път, но не след дълго спря. Колата беше паркирана пред караваната на Уили, в която светеше. Беше „Инфинити“ с две врати. Той надникна вътре. На предната седалка имаше и дамска чанта, купето миришеше на цигари. Стоун извърна глава към караваната на Уили. Мрежата на вратата беше полуотворена. Отвътре се разнесе някакъв тропот и той бързо се насочи към стълбата.
— Всичко ли е наред?
— Кой е? Кой е там? — извика треперещ женски глас и на прага се появи висока изрусена жена с прилепнали джинси и обувки на невъобразимо високи тънки токчета. В лявата й ръка димеше цигара. Трябва да беше на четирийсет и седем-осем, макар да криеше възрастта си под пластове грим.
— Аз съм Бен, онзи, който снощи помогна на Уили. — Доловил приликата й с младежа, Стоун добави: — Вие сте Шърли Кумс, нали?
Жената засмука дим и кимна, но подозрението в очите й остана.
— Как разбрахте?
— Приличате си — отвърна Стоун и надникна през рамото й към вътрешността на караваната.
— Отбих се да проверя дали всичко е наред — улови погледа му тя. — Някой от тая паплач наоколо може да се възползва от престоя му в болницата, за да претършува нещата му.
Най-вече мама, помисли си Стоун.
— Бяхте ли да го видите? — попита той.
— Още не, но ще ида в най-скоро време. За съжаление дотам е далеч, а колата ми хич я няма.
— Изглежда ми доста запазена — погледна червеното автомобилче Стоун.
— Да, но иначе е боклук. Постоянно гасне.
— Наред ли е всичко?
— Трудно е да се каже, защото Уили не е най-прибраното момче на света. Предполагам, че е наред.
— Нуждаете ли се от помощ?
— Не — отвърна бързо тя. Прекалено бързо. — Искам да кажа, че вече достатъчно ни помогнахте. Ако не бяхте вие, Уили щеше да е мъртъв. Много ви благодаря.
— Късмет, че бях наблизо. Но и Боб доста помогна.
Лицето й помръкна.
— Да, старият Боб обича да помага на хората. Поне на онези, които харесва.
— А вас изключва от тази група, така ли?
— Бих казала, че целият град ме изключва от тази група.
Ясно.
— Съжалявам за съпруга ви — рече Стоун.
Тя замръзна.
— Боб ли ви каза за него?
— Не, шерифът Тайри. Спомена за някакъв инцидент по време на лов. Голяма трагедия.
— Да, наистина.
— Надявам се, че Уили ще се оправи — рече след неловка пауза Стоун, заковал настойчив поглед в очите й.
— Как няма да се оправи! Притежава четири пушки, два ловни арбалета, пикап и каравана, кабелна телевизия и пропан за отопление. Освен това има печка, на която да си готви и доста спестени пари от мината. Няма как да не се върне при всичко това. Моят син все пак има цели в живота, нали? — усмихна се тя. — Е, време е да тръгвам. Още веднъж ви благодаря, че помогнахте на детето ми.
Затвори вратата зад гърба си и мина покрай Стоун.
Запали колата и потегли, а той остана да гледа след нея.
След известно време намести сака на гърба си и пое към шосето.
Пет минути по-късно за малко не беше отнесен от един пикап, който профуча на сантиметри от него. Спаси се със светкавичен плонж в канавката. Когато се изправи, видя, че пикапът намалява. Вратата се отвори и един човек се строполи на асфалта. Стоун хукна към него и го обърна по гръб.
Беше Дани. Жестоко пребит, но все още дишащ. Пикапът направи маневра, насочи се към тях и спря. От кабината слязоха трима мъже с бейзболни бухалки в ръце.
31
Джо Нокс седеше в дома си пред чаша кафе и обмисляше следващия си ход. Художникът, когото изпрати при Лерой, се беше изгубил по пътя. А когато най-сетне бе стигнал, Лерой бил излязъл в морето с проклетата си лодка. Разбира се, хора като него не използваха мобилни телефони и Нокс се принуди да изпрати специален човек, за да го доведе. Без неговите описания и съответния портрет издирването беше невъзможно. Но имаше и друга опасност: Лерой да е бил съучастник на Кар и вече да си е плюл на петите.
Няма как да обясня на Хейс подобна левашка грешка, мрачно си помисли Нокс.
В крайна сметка реши да прегледа още веднъж записките за данните, с които се беше сдобил във военния архив. Половин час по-късно не беше стигнал доникъде. Може би трябваше да се върне в архива и да потърси допълнителни сведения. Служителят там беше специалист и лесно щеше да му ги предостави. Това със сигурност няма да му отнеме…