— Значи хапна, изпи двете бири и взе доза крек, така ли?
— Аха. Доста се възбудих и обърнах караваната наопаки, ама какво толкова — нали бях сам? Взех една таблетка тиленол, преди да си легна. Всяка вечер го вземам. Навърших двайсет и три съвсем наскоро, но понякога се чувствам на шейсет.
— Тиленол?
— Спомням си, че дядо дойде, но после главата ми се замъгли.
— Някой знае ли, че всяка вечер вземаш тиленол?
— Не съм го пазил в тайна. В този град много хора се тъпчат с хапчета.
— Вече го забелязвам — язвително промърмори Стоун. — Значи всеки може да знае за твоята привързаност към това хапче, така ли?
— Накъде биеш?
— Някой е подменил тиленола ти. Това е единственото обяснение за присъствието на оксикодон в организма ти. Колко хапчета взе?
— Доколкото си спомням, две.
— Останаха ли други в шишенцето?
— Да, няколко.
— Помниш ли как изглеждат хапчетата тиленол?
Уили рязко се надигна и маркучите на системата се опънаха.
— Нима твърдиш, че някой се е опитал да ме убие?! — смаяно извика той. — Кой би го направил, по дяволите?
— Ти си единственият, който може да отговори на този въпрос, Уили.
— Силно се съмнявам, че някой ще тръгне да ме убива заради една каравана, две-три пушки и ловни арбалети. Това е всичко, което имам.
— Забрави финансовите подбуди. Въпросът е дали някой ти няма зъб за нещо.
— За какво?
— Да си прекарал някого? Например като му отмъкнеш момичето?
— Имах си гадже, но тя е мъртва — отвърна рязко Уили.
— Деби Рандолф ли?
— Откъде знаеш, по дяволите?
— Градът е малък. Чух, че се е самоубила.
— Така казват.
— Но ти си на друго мнение?
— За какво да се самоубива, дявол да го вземе? Отговори ми на този въпрос!
— В магазинчето за сувенири има няколко нейни картини. Била е талантлива.
На лицето на Уили се изписа гордост.
— Тя не само рисуваше добре, но и правеше фигурки от глина. Превърна в ателие една барака зад къщата на родителите си. Точно там я открила майка й… — Замълча за момент и приглушено добави: — По тази причина си взех болнични. След погребението се върнах на работа, но главата ми пламтеше.
— Разбирам те, Уили. Много добре те разбирам.
— Искаш ли да видиш снимката й?
Стоун кимна и младежът извади портфейла си от шкафчето до леглото.
На снимката бяха двамата. Високият като върлина Уили се беше привел над дребничката Деби. Косата й беше пепеляворуса, очите й бяха топли, а на лицето й грееше заразителна усмивка.
— Личи си, че е била симпатично, добро момиче — въздъхна Стоун.
Уили бавно кимна и се втренчи в лицето на мъртвата Деби.
— Беше ли депресирана от нещо?
— Не, за бога! Попитах я ще се омъжи ли за мен и тя каза „да“. Бяхме страшно щастливи. А после изведнъж ми съобщиха, че е мъртва. — Лицето му се сгърчи, по бледите му хлътнали бузи потекоха сълзи. — След това се върнах към дрогата. Нищо друго не ми оставаше.
— Казахте ли на някого, че ще се жените?
— Не. Помолих я да изчакаме, докато намеря годежен пръстен. Исках да се представя пред майка й и баща й като сериозен мъж. Почти бях събрал парите. Тъкмо ми свърши смяната, и научих новината. Не можах да повярвам.
— По кое време са я открили?
— Рано сутринта. Казаха, че е била мъртва от доста време.
— Но никой не е чул изстрел?
— Къщата им е на усамотено място, без съседи наблизо.
— Но нали каза, че ателието й е било отзад?
— Майка й не чува нищо, ако не си е сложила слуховия апарат. Баща й Тоби е шофьор на тир и новината за смъртта на Деби го е застигнала някъде в Тексас. Което означава, че не е могъл да чуе каквото и да било, дори да има слонски уши.
— Какво оръжие е било използвано?
— Ловната пушка на Тоби, десети калибър.
— Ти сподели ли съмненията си с шерифа Тайри?
— И още как. Крещях, докато лицето ми посиня, ама той си знаеше своето. „Къде са уликите, синко?“ и други глупости от тоя сорт. По пушката откриха само нейните отпечатъци и тези на баща й. Била сама. Никой нямал причини да я убие. В крайна сметка стигнаха до заключението, че сама го е направила. Адски умно заключение, няма що!
— А ти сещаш ли се за нещо, поради което някой да иска да я убие?
— Тя на никого не е причинила зло. Беше най-милото същество на земята и всичко, което имах.
— Да е била разстроена или нервна малко преди смъртта си?
— Не съм забелязал нищо такова — сви рамене младежът.
— Кога разговаряхте за последен път?
— Някъде към единайсет вечерта. Звучеше ми напълно нормално.
Стоун замълча. В продължение на няколко секунди се чуваха единствено тихите ридания на Уили.
— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че Дани Райкър беше дълбоко разстроен от смъртта на Деби? — попита след известно време Стоун.