Уили хвърли в кошчето топка смачкани салфетки.
— Предполагам, че не.
— Предполагаш?
— Дани излизаше с нея, преди да станем гаджета. Но между тях нямаше нищо сериозно, защото той се сваляше с всички момичета в гимназията.
— Той е тук, в тази болница.
— Защо? — учудено вдигна глава Уили. — Какво се е случило?
— Пребит е от някакви типове. Да знаеш нещо по този въпрос?
— Не. Ние с Дани отдавна вече не сме близки.
— Но все пак сте били приятели.
— Първи приятели. — Младежът замълча за момент и добави: — Той дойде да ме види тук.
— Кога?
— Вчера следобед. Поговорихме си надълго и нашироко. За футбола в гимназията, за други неща.
— Били сте съотборници, нали?
Уили се усмихна и Стоун изведнъж получи възможност да види истински младежкото му лице под въглищния прах.
— Ние двамата бяхме отборът, човече! През последната си година в гимназията той хвърли трийсет и седем паса за тъчдаун, двайсет и осем от които бяха предназначени за мен! И двамата ни искаха в отбора на Вирджинския технически университет, но на мен ми отказаха стипендия заради ниския успех, а Дани контузи коляното си. Но онези дни бяха наистина славни.
Усмивката изчезна, а заедно с нея и младежкото изражение.
— Дани сподели ли нещо, което би обяснило нападението срещу него?
— Абсолютно нищо. Каза, че му е много мъчно за Деби и ме посъветва да стоя далеч от хапчетата. Решил е пак да замине и дори ме покани да тръгна с него. Да идем някъде на запад и да започнем на чисто.
— Ти прояви ли интерес към поканата?
— Сериозно се замислям дали да не я приема. И без това нищо не ме задържа тук.
— Чух, че отношенията между вас са охладнели, след като семейство Райкър се е замогнало…
— Доста съм мислил по този въпрос. В смисъл, че те получиха много, а аз нямам нищо. Но се примирих. С нищо не са ми длъжни. Освен това Дани загуби баща си, все пак. Много добре знам как се почувства…
— Разбрах, че твоят баща е загинал по време на ловен инцидент. И той ли работеше в мината?
— Не, беше надзирател в затвора „Блу Спрус“. Застреля го един от най-добрите му приятели.
— Кой?
— Рори Питърсън.
— Питърсън ли? Онзи, когото впоследствие е убит?
— Да, но това се случи доста по-късно. От смъртта на татко изминаха почти две години.
Стоун погледна часовника си и стана.
— Трябва да вървя.
— Дани ще се оправи ли?
— Не знам. Доста зле са го подредили. Но ти трябва да помислиш за себе си.
— Какво имаш предвид?
— Ако някой ти е сменил хапчетата с намерение да те убие, той може би ще опита пак.
35
Нокс направи една вечерна визита в Лангли, където поговори с някои свои приятели. Познаваше тези хора от дълги години и им имаше доверие — разбира се, доколкото в днешно време можеше да се говори за доверие. Това, което ги обединяваше, беше неприязънта към Маклин Хейс. Зададе въпросите, които трябваше да зададе, и получи отговори. Част от тях го изненадаха, други — не. Нищо особено като начало, но все пак повече от онова, с което разполагаше няколко часа по-рано.
Оказа се, че ЦРУ беше изгубило един свой агент горе-долу по времето, когато беше изчезнал Джон Кар. Въпросният агент на име Макс Химерлинг, наричан от колегите си „Айнщайн“, беше загинал при катастрофа с хеликоптер в чужбина само няколко месеца, преди да излезе в пенсия. Тялото му било толкова обезобразено, че се наложило да бъде идентифицирано по зъбните отпечатъци. Нокс прояви интерес към случая само защото той беше типичен пример за начина, по който Картър Грей се беше освобождавал от прегрешили свои служители. Химерлинг тогава наближавал седемдесетте, физически износен след повече от трийсет години служба в Лангли. По тази причина присъствието му в горящия хеликоптер някъде из Близкия изток изглеждаше много странно. Но нито ръководството на ЦРУ, нито някой отговорен фактор в правителството на САЩ бе поставил под съмнение обстоятелствата около смъртта на този човек. Изключително ценен кадър за управлението и за самия Картър Грей, той очевидно бе допуснал някаква фатална грешка. Никой не знаеше каква е тя, но от сведенията на своите приятели Нокс стигна до заключението, че въпросната грешка има нещо общо с Джон Кар. За негова изненада се оказа, че архивите на секретния отряд „Три шестици“ не са унищожени. Явно ЦРУ не бе пожелало да се освободи от документите, засягащи част от собственото му минало, и ги беше преместило на тайно място, въпреки че от днешна гледна точка това бе политическа грешка.