И така, Нокс премина към следващата фаза на своето „паралелно“ разследване.
Тя го отведе на няколко различни места, макар да бе сигурен, че хората на Хейс го следят на всяка крачка. Все пак имаше прикритие: провеждаше официално разследване по личното разпореждане на този човек. Нокс стигна до крайната цел на това разследване след многократни маневри, които често го връщаха на отправната точка. Сравнително новият и свръхсекретен подземен архив на Управлението беше разположен върху триста акра в една пасторална местност на трийсет километра от Монтичело — родното място на Томас Джеферсън, близо до Шарлотсвил, Вирджиния. Оказа се, че този терен е бил закупен от ЦРУ двайсет години по-рано на изключително висока цена, която бе ощетила американските данъкоплатци с около единайсет милиона долара. Но това беше най-евтината част на проекта.
Върху посочената площ имаше обори, конюшни, оградени ливади и дори една масивна сграда в колониален стил, която бе фиктивна собственост на мултинационална компания със седалище в Белгия, уж използвана за корпоративни срещи. Разбира се, няколко пъти в годината на тесния, покрит с чакъл път към имението се появяваше кавалкада от лимузини и джипове, в които пътуваха фламандски говорещи бизнесмени. За поддържането на този мит ЦРУ харчеше около един милион долара годишно с дълбокото убеждение, че всеки цент от тази сума е изразходван целесъобразно.
Високоскоростните асансьори, монтирани в колониалната сграда и два от хамбарите в съседство осигуряваха достъп до сложен подземен лабиринт от бетонни тунели, бункери и специални кабинети, които бяха защитени от подслушване и видеонаблюдение. До известна степен това звучеше в стила на Джеймс Бонд, но на практика в САЩ съществуваха още няколко обекта от този тип, разпръснати в различни части на страната. Регистрирани бяха два опита за проникване в тях — един в Невада, втори в северната част на тихоокеанското крайбрежие. Нокс така и не разбра каква е била съдбата на горките смелчаци. Може би са ги обявили за отвлечени от извънземни — един от любимите похвати на експертите по дезинформация, работещи на щат в шпионската централа. Но това също влизаше в цената на мерките за сигурност, на които се радваха американските граждани. Е, с изключение на онези, които са имали нещастието да отворят някоя врата, която не бива да бъде докосвана.
Окончателното завършване на подземния лабиринт бе коствало на американския народ над един милиард долара, като нито цент от тях не фигурираше в официалния федерален бюджет. Опазването на тайните струваше скъпо, а ЦРУ имаше твърде много тайни. Правителството на тази страна разполагаше със стотици милиарди за подобни обекти и строеше циментови градове под полусрутени хамбари.
Докато асансьорът го сваляше под земята, Нокс отново, може би за стотен път, обмисли следващата си стъпка. Той разполагаше с всички възможни пълномощия, но не и с пропуск за мястото, към което се беше отправил. Маклин Хейс беше единственият човек, който можеше да го снабди с такъв пропуск. За да го получи, Нокс трябваше да използва трикове и хитрини. Потните петна под мишниците му се увеличаваха, въпреки че асансьорът го отнасяше към място с постоянна температура от 16 градуса.
Малко по-късно вече крачеше към целта си. По пътя беше подложен на дълги проверки на документите, фотографиране и сканиране на ретината и пръстовите отпечатъци. Мъже с каменни лица го оглеждаха от всеки ъгъл, преди да го пропуснат неохотно. Явно шпионите не обичаха визити дори от колеги, които да им се ровят в нещата. Нокс обаче имаше едно предимство — стар приятел на име Маршъл Сондърс, който работеше тук. Половин час след щателните проверки и сверки той вече седеше в кабинета му.
— Отдавна не сме се виждали, Джо — каза приятелят му, който стана от бюрото си и се здрависа с него. И той като всички останали в подземието беше облечен с дебел пуловер. Нокс вече зъзнеше под тънкото сако.
— От последното ми посещение насам тук е станало доста лъскаво, Марш — отбеляза Нокс.
— Бюджетните съкращения още не са ни засегнали кимна Сондърс. — Предполагам, че си е чист късмет.
Но и двамата знаеха, че това не се дължи на късмет. Няма как да орежеш нещо, което не се вижда.
— Не искам да ти губя времето, Марш — започна Нокс. — Идвам във връзка с една специална мисия, възложена ми лично от Маклин Хейс.
— Информираха ме. Между другото, как е генералът?
— Все така — отвърна Нокс, оставяйки на приятеля си да тълкува репликата както си иска. Маршъл, когото всички наричаха Марш, беше служил под прякото командване на Хейс в продължение на три години. Което означаваше, че ако един ден отиде в ада, със сигурност ще бъде подготвен за онова, което го чака там.