— Когато се намираш на триста метра под скалите, трябва да мислиш за много неща. Две от тях са най-важни освен опасността да бъдеш затрупан — въглеродният двуокис и метанът. Първият те заплашва със задушаване, а вторият с експлозия. Метанът спипа Сам неподготвен, защото уредът на компанията за измерване на нивото бил дефектен. И те са знаели. Експлозията предизвикала срутване. Толкова.
Стоун се чудеше какво да каже и сведе поглед към дланите си.
— В момента градът преживява истински бум — добави след кратката пауза Аби. — От планината се излива огромен поток от каменни въглища и природен газ. Но има и нещо странно.
— Какво е то?
— Местните хора използват за отопление и готвене пропан или дърва. Нито газ, нито въглища. Вероятно никой друг не знае цената, на която те се добиват от скалите, но ние прекрасно я знаем. Чуваш ли какво ти казвам?
— Да, чувам.
— Току-що завършил гимназия младеж с чиста урина може да започне работа в мината срещу двайсет долара на час. Това са пари, които другаде няма да получи. Но на трийсет и пет той вече е с изкривен гръбнак и има дробове на седемдесетгодишен старец.
Тя най-сетне го погледна и очите й се фокусираха. От лявото бавно се стече сълза.
— Е, какво решаваш? Тръгваш ли си, или не?
— Не мога да те оставя в това състояние, Аби — промълви неочаквано дори за себе си Стоун.
Тя се пресегна и стисна ръката му, а той изпъшка от болка.
— Какво има? — разтревожено го погледна Аби.
— Нищо, нищо…
— Какво има, Бен?
— Един от онези типове ме фрасна с бухалката си.
— Защо мълчиш досега, за бога?
— Дребна работа, Аби.
— Сваляй ризата!
— Какво?
— Сваляй я!
Той бавно се подчини.
— Боже господи! — ахна тя.
Върху горната част на лявата му ръка имаше черно петно с големината на орех, а отокът бе обхванал и лакътя.
Аби изтича до хладилника, грабна пакетче лед и го притисна към подутината.
— Може и да си герой, но се държиш глупаво! — скара му се тя, после изведнъж млъкна и втренчи поглед в голите му гърди, нашарени от белези.
— Виетнам?
— Не само миньорите имат белези — тихо отвърна той.
Половин час по-късно Аби се върна в стаята. Беше се преоблякла и от нея лъхаше на душгел и шампоан. Приближи се да погледне ръката му и попита:
— По-добре ли си?
— О, да.
Наведе се и го целуна. В същия миг го прегърна през кръста и ноктите й лекичко одраскаха гърба му. Преди да се опомни, Стоун отвърна на целувката. Устните й имаха сладък вкус, тялото й миришеше толкова хубаво.
Той обви с ръка талията й и я притисна към себе си, после рязко се отдръпна.
— Аби, не мисля…
— Точно така — прекъсна го тя, прилепвайки пръсти на устните му. — Не е нужно да мислиш. Ела!
Хвана го за ръка и го поведе нагоре по стълбите. Влязоха в спалнята. Тя затвори вратата след себе си, направи му знак да седне на леглото и започна да се съблича.
Тялото й беше стегнато и леко закръглено точно където трябва. Дъхът му спря от тази гледка. На левия й хълбок беше татуирано миниатюрно кръстче. Тя го прегърна и топлите й гърди се притиснаха в неговите. Започна да масажира раменете и гърба му, докато тихичко стенеше в ухото му. После сръчно разкопча панталона му. В следващата минута той лежеше до нея.
По-късно, когато се отпуснаха на възглавниците един до друг, тя лекичко загали космите на ръката му.
— Не съм го правила с никого след смъртта на Сам — прошепна, претърколи се по корем и подпря брадичката си с длани. — Нито веднъж.
— Мисля, че си имала възможности, Аби. Ти си… много хубава.
Тя го целуна по бузата и се усмихна.
— Възможности да, но не и желание.
— Дори с Тайри?
— С него отношенията ни са други. Познаваме се от деца. В гимназията излязохме само веднъж, и толкова. Просто не се получи. Мисля си, че може би се надява на нещо. Не се ожени, но аз не изпитвам нищо към него.
— И аз не съм го правил отдавна — прошепна Стоун. — Много отдавна. — Запита се дали Клеър би се натъжила от току-що случилото се. Вероятно би го разбрала след самотата му, продължила близо четири десетилетия.
— Липса на шансове или на желание?
— И на двете.
Той се извърна на една страна и погали гърба й. Тя се протегна и се усмихна и докато я наблюдаваше, той също се усмихна. Кичурче коса падаше в очите й. Той внимателно го отмести и се вгледа в зелените й ириси.
— Никога ли не си мислила да напуснеш Дивайн?
— Непрекъснато го мисля.
— А защо не си го сторила?
— Вероятно от страх. Дивайн е дупка, но аз я познавам добре. Трудно е да се доказваш на ново място.
— Предполагам, че е така.
Той отново се отпусна на гръб. Тя се сгуши до него и заплъзга крак по бедрото му.