— А ти не си ли мислил да се установиш някъде?
— Много пъти. В един момент дори реших, че съм намерил подходящото място, но се оказа, че не е така.
— Какво се случи?
— Просто мястото се оказа неподходящо.
Ръката й се плъзна към слабините му. Стоун погледна галещите й пръсти.
— Не съм на осемнайсет, Аби — въздъхна той. — Това, което направихме, едва ли ще се повтори скоро.
— Човек никога не знае. Понякога стават странни неща.
— Няма да е странно, а направо чудо.
Телефонът иззвъня и тя погледна към часовника на стената.
— Кой може да е в този час?
— Може би от болницата?
— Говорих с тях преди закуска. С Дани също. Беше добре.
— От ресторанта? Сигурно хората си искат закуската.
Стоун беше доволен от смяната на темата.
— И там се обадих. Помощниците ми вече са отворили.
Тя се прехвърли през него и вдигна слушалката. Той сложи длан на бедрото й и го стисна леко. Тя се усмихна, хвана ръката му и я шляпна върху хълбока си. После изведнъж я пусна.
— Какво? — Извърна се и го погледна. — Не, няма го тук. Добре. Ако го видя, ще го попитам.
Остави слушалката, надигна се и взе една възглавница в скута си. После кръстоса крака и го загледа.
— Кой беше?
— Чарли Тримбъл. Чул за инцидента с Дани и иска да ти зададе няколко въпроса. Звучеше ми твърдо решен да те открие.
— Страхотно, няма що — промърмори Стоун. — Но позицията ми си остава непроменена. Нямам намерение да отговарям на никакви въпроси.
— Чуй ме, Бен. След като не искаш, не го прави, но Чарли ще започне да рови. По-разумно е да поговориш с него, освен ако наистина няма какво да криеш. По този начин той ще се фокусира върху конкретните събития, а не върху теб.
Стоун понечи да се възпротиви, но не го направи.
— Не само красива, но и умна — поклати глава той. — Доста рядка комбинация.
— Щастливо съвпадение, нищо повече.
— Имаш ли телефона му?
— Имам го. Но можеш направо да идеш в редакцията. Намира се съвсем близо до ресторанта, зад ъгъла. Няма как да я пропуснеш.
— Звънни му и му предай, че следобед ще бъда при него.
Той стана и започна да се облича.
— Чак следобед? — закачливо се усмихна тя. — Но дотогава има много време!
Пръстите на крака й игриво докоснаха слабините му.
— Това звучи страшно привлекателно, но трябва да свърша една работа.
— Каква работа? — попита тя.
В гласа й се долови лека обида.
— Ще ти кажа по-късно, ако открия нещо.
След малко излезе навън и подкара пикапа на Уили към караваната. Старателният обиск скоро даде резултат. Намери шишенце, на което пишеше „Тиленол“, но то беше празно. Дали Уили бе забравил, че е глътнал последните хапчета? Но защо ще прибира празното шишенце в чекмеджето? Очите му обходиха невероятния безпорядък, в който живееше Уили Кумс. В подобна кочина едно празно шишенце от лекарство в чекмеджето не можеше да означава абсолютно нищо. Но все пак… Може би Шърли Кумс беше търсила именно него.
Напъха шишенцето в джоба си, излезе от караваната и се насочи към пикапа.
В следващата секунда рухна в несвяст на земята, а от раната на главата му потече кръв.
39
С усилие се надигна и седна. Краката и ръцете му трепереха, главата му се цепеше от болка, гадеше му се. Вдигна ръка и докосна буцата на темето си. Върху раната имаше тънка корица съсирена кръв, което означаваше, че е прекарал доста време в несвяст. Наклони гръб назад и направи няколко бавни вдишвания, за да не повърне.
Накрая успя да стане на крака и се огледа. Всъщност направи опит да се огледа. Размаха ръка пред очите си, но не видя нищо. Вдигна я нагоре и пръстите му докоснаха ниския таван.
Намираше се в пещера. Въздухът вонеше и го задавяше. Не, намираше се в мина. Каменовъглена мина. Без никаква представа как да се измъкне навън. Колебливо тръгна напред, после спря.
Трак-трак-трак.
Стоун бавно отстъпи назад. Гърмящите змии със сигурност бяха повече от една. Да си в непрогледен мрак в обсега на толкова опасни влечуги беше истински кошмар. Повечето хора биха замръзнали на място, чакайки ухапването и смъртта. И той се уплаши. Но не се парализира от страх. Разпери ръце. Дясната докосна стената, а лявата се размаха във въздуха. Извъртя се натам и пръстите му докоснаха грубия камък. Фактът, че галерията беше тясна, не му помагаше особено. Отново вдигна ръка и докосна тавана. Знаеше, че гърмящите змии не виждат добре в тъмното. Но можеха да усещат топлината на тялото и да регистрират движенията му по земните вибрации.
Намираше се в смъртна опасност. Можеше да бъде ухапан многократно, без никакви шансове да се измъкне навън. Колко време щеше да измине, преди да открият тялото му? Или костите му? Ето защо не го бяха убили веднага, оставяйки трупа му да бъде намерен от някого. Целта е била да умре, без да бъде открит. Хората щяха да решат, че просто е напуснал града. Никакви обяснения, никаква нужда от алиби. И не само това. Онези, които го бяха нападнали, можеха просто да го захвърлят в някоя шахта без изход, а не да използват гърмящи змии. Но тук имаше злоба, желание да му причинят не само смърт, но и ужас. Искали са да го застигне чудовищна смърт в пълен мрак и самота. После го връхлетя паниката. Но не по очевидните причини.