Аби.
Той беше останал при нея и те го знаеха. Вероятно бяха решили, че й е споделил някои неща. Не беше сигурен точно какви, но тя наистина беше в опасност.
Пръстите му продължиха да опипват тавана, докато не стигнаха до нещо, което приличаше на подпорна греда. Една от гредите, които крепят галериите и пречат на хилядите тонове скална маса да се срутят. В душата му нахлу благодарност, многократно усилена от факта, че на гредата с метална пластина беше прикрепена телена клетка — от онези, в които се поставят електрически крушки. В тази нямаше крушка, но в момента той се нуждаеше най-вече от телената клетка.
Започна да се изтегля назад, по-далеч от змиите.
Ръката му продължаваше да докосва тавана. На метър и половина по-нататък напипа още една греда, също снабдена с метална клетка. После трета, четвърта…
Преценил, че гърмящите змии са поставени така, че да му препречват изхода, Стоун предпазливо тръгна напред. Тези влечуги бяха напълно глухи и не чуваха дори собственото си тракане, което бе предназначено за жертвите или хищниците. И което предупреждаваше, че са там, свити на кълбо и готови да нападнат. Всяка стъпка напред увеличаваше опасността да получи порция отрова в краката си. Не след дълго се върна при първата греда, която беше напипал. Вкопчи пръсти в телената клетка. Отправи едва безмълвна молитва металната й основа да издържи, набра се нагоре, притиснал колене към гърдите си. Ранената ръка беше пронизана от нетърпима болка, но той я прогони, съсредоточавайки се изцяло върху това, което му предстоеше. В специалния отряд „Три шестици“ беше преминал през възможно най-тежките изпитания на полигона в Планината на смъртта. Инструкторите там притежаваха невероятни умения да причиняват болка — както физическа, така и психическа.
Залюля се напред-назад, постигна нужната инерция и скочи напред с протегнати ръце. Все едно, че изпълняваше упражнение на успоредка в тренировъчния лагер. Пръстите му се вкопчиха в следващата метална клетка. Краката му останаха притиснати към тялото, инерцията се запази. Нямаше никаква представа дали гърмящите змии могат да атакуват обекти във въздуха, но не искаше сега да научава.
След като преодоля четири подпорни греди, като без малко да изпусне една от тях, той спря и се ослуша, увиснал с прибрани крака над непрогледния мрак. Тракането беше престанало, но той не посмя да скочи на земята, продължавайки да се люлее. После внимателно освободи едната си ръка и я протегна напред. Пръстите му докоснаха каменната стена.
По дяволите!
Дали не беше тръгнал в погрешна посока? Дали змиите не бяха пропълзели покрай него към дъното на галерията, докато е бил в безсъзнание? А може би онези, които го бяха захвърлили тук, бяха проявили достатъчно съобразителност да оставят змиите в посока, обратна на изхода? Не, не. Дали пък не сънуваше кошмар, от който щеше да го освободи събуждането?
Пръстите му отмаляха и той предпазливо скочи на пода. Разпери ръце, опитвайки се да определи ширината на галерията. Докосна с длан сляпата стена отпред, но другата му длан не напипа нищо. След миг на озадачение истината проблесна в съзнанието му.
Идиот!
Това беше само един завой. Пое напред, следвайки извивката на стената. Напрягаше слух, но всичко тънеше в тишина. Десет минути по-късно се блъсна в дървена преграда.
Входът на мината беше закован с дъски, под които се процеждаше бледа светлина. Спря да обмисли възможностите си. Беше сравнително лесно, тъй като нямаше никакви. Оттегли се няколко крачки назад, засили се и полетя към преградата. Резултатът беше плачевен: озова се на задните си части със силни болки в рамото. Понечи да се надигне, после изведнъж застина. Пръстите му се ожулиха в някакво дълго и тънко желязо. Разбра какво е в мига, в който ръката му се уви около него. Стоманена щанга с плосък край, наподобяващ върха на гигантска отвертка.
Пъхна я в процепа между дъските и страничната греда и натисна здраво. Пироните едва забележимо поддадоха. Премести плоския край на щангата малко по-нагоре и опита отново, този път наблягайки с цялата тежест на тялото си. Краката му започнаха да буксуват във въглищния прах. Резултатът дойде двайсет минути по-късно с цената на много пот — горният десен ъгъл на дървената преграда най-сетне поддаде и в мината проникна лъч светлина. Окуражен от постигнатото, Стоун поднови усилията си, включвайки и контузеното си рамо. След още двайсет минути крайната дъска най-сетне се откърти. Той се промуши през процепа и падна по гръб в прахта.