Нокс изруга сподавено.
— Знам, че не може да посочи къде точно се намира, но спомена ли нещо за противников обстрел?
— Не. Каза само, че си държи главата наведена и прави опити да си върши работата.
Нокс се изтегна на леглото.
— Слушай, какво ще кажеш да направим нещо заедно след завръщането му? Да заминем някъде, може би на Средиземноморието. Само тримата. Да си починем и да подишаме чист въздух. Аз плащам.
— Звучи чудесно, но аз май печеля повече от теб. Какво ще кажеш да си разделим разноските? Марк е беден. Воюва на другия край на света, а не получава дори минималната заплата.
— Не става. Аз плащам. Ти трябва да си пестиш доларите.
— Защо?
— За да се грижиш за мен, като остарея. Няма цял живот да се занимавам с тези гадости, я!
Дъщеря му моментално долови промяната в гласа му.
— Всичко ли е наред, тате?
— Да, миличка. Един съвет: не си хаби скъпите билети за старци като мен. Покани си някой симпатичен младеж и идете да гледате мюзикъла. Искам внуци, разбра ли? Вече остарявам.
— Да, добре.
— Скоро пак ще ти се обадя, миличка.
— Дочуване, татко. Пази се.
— Слушам.
— Тате?
— Да?
— Сигурен ли си, че си добре?
Нокс не искаше да звучи колебливо, но така се получи.
— Всичко ще бъде… наред, Мел.
Прекъсна линията и хвърли телефона на леглото. След разговора се почувства още по-зле. Беше успял да изплаши дъщеря си, може би нарочно. За да я подготви за момента, в който няма да се прибере у дома. Или може би за друг — когато ще й се наложи да идентифицира тялото му.
Огледа мизерната мотелска стая. В колко такива дупки беше преминала по-голямата част от живота му? В колко гадни градове, разположени в още по-гадни страни? Отговорът беше ясен. В много, прекалено много.
Просна се на леглото и се почувства по-самотен отвсякога.
По едно време телефонът звънна.
Беше сигурен, че е Хейс, и дори не погледна екранчето. Не искаше да отговаря, но нямаше избор. Беше толкова недопустимо, колкото да откаже да отиде на нова секретна мисия, да речем, в Техеран или в Пхенян.
— Джо Нокс.
— Къде си? — рязко попита Хейс.
— По следата.
— Къде по-точно?
— В Югозападна Вирджиния.
— Това ми звучи твърде общо.
— Честно казано, и аз не знам къде съм. Освен това ви чувам много лошо, сър, вероятно няма покритие.
— Успя ли да го засечеш? — заговори по-високо Хейс.
— Ако бях, щях да ви се обадя. В момента уточнявам някои неща, за да определя точното му местоположение.
— Защо не използва хеликоптера, за да те отведе до крайната цел?
За да не знаеш къде съм.
— По тези места появата на федерален агент с хеликоптер ще събуди подозрения, сър — каза той. — Ако Кар действително е някъде наблизо, ще побърза да изчезне. Ще събера още няколко сведения и веднага ще ви се обадя.
— Не ми е съвсем ясно как изпълняваш задачата, Нокс.
— По най-добрия начин, на който съм способен, сър. Особено в условията на забрани по отношение на това, което трябва да видя или чуя.
— Чакам да се обадиш в момента, в който откриеш нещо. В момента, чуваш ли?
Нокс погледна към телевизора точно навреме, за да хване една от прочутите реплики на Фонз.
— Седиш и чакаш, задник! — викна той, стараейки се да докара максимално гласа на Артър Фонзарели.
42
Анабел и Кейлъб влязоха в Юниън Стейшън и се насочиха с уверена стъпка към продавачката на билети, с която беше разговарял Нокс.
— Агенти Хънтър и Келсо — обяви тя и показа фалшивата си карта на ФБР. — Преди известно време идвал ли е човек със снимки, който да иска служебна информация? Представя се като Джо Нокс от Министерството на вътрешната сигурност.
— Да — нервно отвърна жената.
— В такъв случай имаме сериозен проблем — въздъхна шумно Анабел.
— Какъв проблем? Направихме всичко възможно да помогнем на агент Нокс.
— Проблемът е там, че той не се казва Нокс и не работи в Министерството на вътрешната сигурност — отвърна Кейлъб.
— Олеле! — възкликна служителката.
— Олеле я! — мрачно каза Анабел. — Искам да се срещна с всички, които са разговаряли с него. Незабавно!
Няколко минути по-късно двамата бяха въведени в кабинета на началника, където беше повикан и кондукторът, за щастие останал на гарата да попълни някакви документи.