— Но той се представи за федерален агент!
— Естествено. И вероятно ви е предупредил да не казвате на никого, нали?
— Точно така.
— Страхувам се, че е прибягнал до стандартната процедура — все така мрачно рече Анабел.
— Но документите му изглеждаха съвсем истински! — нервно извика гаровият началник.
Кейлъб извади служебната си карта, все още топла след изработката на Анабел, осъществена преди минути в микробуса.
— Аз съм от Министерството на вътрешната сигурност — навря я под носа му той. — Виждате ли обърнатото „е“ в горния десен край, точно над снимката?
Железопътните служители се спогледаха и свиха рамене.
— Не знаех, че трябва да гледам за подобно нещо — оправда се началникът.
— Това е секретната маркировка, която защитава служебните ни документи от фалшифициране — пропя Анабел. — Но същевременно е нож с две остриета. Пази се в тайна от широката публика, но държавните служби са получили съответните инструкции. Вие сте държавна служба, нали?
— Уж да — отвърна началникът. — Но мога да ви уверя, че никой не ни е предупредил за нищо такова. Много хора в правителството дори се питат защо са нужни железниците, да ги вземат мътните! Изобщо не ги интересува, че магистралите са задръстени и замърсяват атмосферата, нито пък, че всяка цивилизована страна в света усилено строи и развива железопътната си мрежа!
— При следващото заседание на Бюджетната комисия ще кажем една добра дума за влаковете — саркастично подхвърли Кейлъб. — Но в момента трябва да проследим и открием този мошеник, и то бързо!
— Я почакайте! — внезапно се сепна кондукторът. — Не трябва ли да носите якета с надпис на гърба?
— Как да не трябва — каза раздразнено Анабел. — Особено когато чукаме на вратата на някой нещастник, за да го арестуваме! Но в момента става въпрос за шпионин и действаме под прикритие.
Кейлъб й хвърли перфектно изигран предупредителен поглед и леко поклати глава.
— Шпионин ли? — възкликна началникът.
— Ами… да — потвърди тя. — Искам да зная какво точно му казахте.
Железничарите започнаха да пеят, а Кейлъб старателно си водеше записки.
— Не ви обвинявам за случилото се — успокои го Анабел, след като свършиха. — Много се надявам, че благодарение на вашата информация ще успеем да го заловим.
— Пожелайте ни късмет — мрачно добави Кейлъб. — Ще се нуждаем от него, защото този тип има доста голям аванс.
Двамата забързаха към микробуса.
— Страхотен беше, Кейлъб — възхити му се Анабел.
— В колежа участвах в театралния клуб — каза той. — Исках да стана актьор. Не в Холивуд, опазил ме Бог. Мечтаех за театралната сцена.
— А защо вместо на Бродуей се озова в библиотеката?
— Много обичах да играя, но имаше нещо, което не можах да преодолея.
— Какво?
— Сценичната треска. Прилошаваше ми преди всяко представление. Повръщах, все повече отслабвах, трябваше да ми преправят костюмите и в крайна сметка бях принуден да се откажа.
— Но днес беше истинска звезда.
43
Интервюто тръгна по-добре, отколкото очакваше Стоун. Чарли Тримбъл задаваше въпросите си любезно, но личеше, че се е подготвил. После нещата поеха в друга посока. Вестникарят се облегна назад в стария стол на колелца и заби проницателния си поглед в лицето на Стоун.
— Изглеждате ми много познат, Бен. Не сме ли се срещали и преди?
— Не виждам как и къде би могло да се случи това.
— Да сте били във Вашингтон?
— Никога.
Тримбъл забарабани с пръсти по бюрото.
— Защо дойдохте тук?
— За да се уверя, че Дани е добре.
— И това е всичко?
— Защо не? — попита Стоун и изпревари следващия му въпрос. — Какво знаете за смъртта на Деби Рандолф и Рори Питърсън?
Тримбъл се сепна за момент, после доби замислено изражение.
— А вие защо питате?
— Защото някой се опита да убие Дани. Смятам, че са искали да умъртвят и Уили със свръхдоза.
— Говорих с Боб Кумс по този въпрос. Имате ли някакви доказателства?
— Само каквото ми разказа Уили. И това, което лекарите откриха в кръвта му.
— Уили е наркоман, а наркоманите не са хора, на които може да се вярва.
— А вие говорили ли сте с него? — остро попита Стоун.
Вестникарят поклати глава.
— В такъв случай едва ли имате право да поставяте думите му под съмнение!
Тримбъл почервеня, но после се усмихна.
— Прав сте. Наистина трябва да поговоря с него.
— Да се върнем на първия въпрос. Ясно е, че Дани и Уили са нечии мишени. И двамата са познавали Деби, а Уили дори е щял да се жени за нея.
— Не знаех.