Гневът на Тайри се стопи.
— Това мога да го разбера — кимна той. — Между другото, вече разпратих описанието ти на нападателите до шерифските служби и полицейските участъци в областта. Но лично на мен не ми напомнят за никого, въпреки че познавам всички.
— Е, беше тъмно, а нещата се развиха доста бързо. Не успях да ги разгледам добре. Но има и друго нещо: малко преди нападението заварих Шърли Кумс да рови в караваната на Уили. Явно търсеше нещо.
— Какво например?
Стоун му разказа за шишенцето от тиленол.
— Чух, че Джош Кумс е бил застрелян от приятеля си Рори Питърсън — добави той. — Той пък на свой ред е убит в офиса си. Май съвпаденията стават прекалено много, а?
Тайри мрачно кимна.
— Доста странни неща изникват.
— Но как да ги навържем? Това е въпросът.
— Отивам в болницата при Дани и Уили — изправи се Стоун.
— Предай на Дани, че е крайно време да ми признае истината. Само така ще стигнем до дъното на тази история. Кажи му, че никой няма да посмее да го пипне, след като тя излезе наяве.
— Ще му кажа.
На излизане Стоун забеляза дългоцевна пушка, която лежеше на една масичка. Към нея беше прикрепено картонче.
— Какво е това?
— Оръжието, с което се е самоубила Деби.
— Може ли?
— Разгледай я — кимна шерифът.
Стоун вдигна пушката. Отначало я хвана за приклада, а след това за цевта.
Когато я върна на мястото й, на лицето му беше изписано озадачено изражение.
— Какво? — любопитно попита Тайри.
— Не съм сигурен. По-късно ще ти кажа.
Но на практика беше абсолютно сигурен. Той беше висок близо метър и деветдесет, с доста дълги ръце. Не му беше трудно да изчисли, че опирайки дулото в главата си, ще може да стигне до спусъка. Макар и трудно. Но от снимката, която му показа Уили, беше ясно, че няма начин дребничката Деби да го стигне.
Следователно някой я беше убил.
Излезе навън. Вниманието му беше привлечено от табелата на едноетажната сграда отсреща.
Счетоводна къща „Питърсън“
Прекоси улицата и надникна през един от прозорците. Бюро, рафтове и шкафове за документи, саксия с изсъхнала драцена. Останалата част от помещението беше гола. Нямаше компютри, принтери или факсове. Усети погледите на минувачите, забити в гърба му. Обърна се и тръгна обратно с любезна усмивка, преструвайки се, че зяпа витрините. Мина покрай пекарната и реши да влезе. Пред щанда стоеше Боб Кумс.
— Хей, Боб, как е Уили?
— Докторите казват, че скоро ще го изпишат — усмихна се възрастният мъж.
— Днес ще отскоча да го видя. Временно използвам пикапа му. Надявам се, че не възразяваш.
— Можеш да използваш всичко след това, което направи за него.
Боб си поръча кафе и понички, предложи кафе и на Стоун. Но той отказа и продължи да разглежда недовършеното пано на стената зад касата, изобразяващо пролетна ливада.
Излязоха навън.
— Онзи ден случайно срещнах снаха ти — каза Стоун. — Тя твърди, че целият град е настроен срещу нея. Имаш ли представа защо?
Боб захапа поничката с помръкнало лице.
— Заради смъртта на Джош. В онзи кошмарен ден той изобщо не мислеше да ходи на лов, но Шърли непрекъснато му натякваше, че не е отстрелял поне една сърна този сезон. Истината е, че Джош беше добър ловец, а тя изобщо не вкусва дивеч. Да не говорим, че не умее да го сготви като хората. Но си търсеше начини да го унижава. В крайна сметка Джош се разстрои и реши да излезе на лов. Сам, без компания.
— Откъде знаеш всичко това?
— Обади ми се на път към гората и ми се оплака. Час по-късно беше мъртъв.
Двамата се разделиха и Стоун случайно погледна към сградата на съда. Пред нея беше спрял бял кадилак със служебен номер на Министерството на правосъдието. В следващия миг я видя и замръзна на мястото си.
Защо Шърли Кумс отиваше в съда?
44
След дълго пътуване Анабел и Кейлъб най-сетне се добраха до градчето, в което Стоун и Дани бяха слезли от влака. Тя направи една кратка обиколка из центъра, след което се настани на бара на допотопния ресторант със светещото самотно „Т“. На високите столове бяха кацнали няколко задника, всичките мъжки. Появата й привлече доста погледи, най-вече на по-млади клиенти. Тя ги прие с усмивка и кимане, за да запази шанс за разговор в случай на нужда.
— Откъде сте? — попита я сервитьорката, докато пълнеше чашата й с кафе.
— От Уинчестър, Вирджиния — отвърна Анабел, преценила, че е най-добре да се представи за жителка на провинцията.
— Имам един братовчед в този край, работи във ферма за коне.
— Красиво място е — каза Анабел, отпивайки от кафето. След като си поръча храна, добави: — Прилича на това тук, но няма толкова планини.