— Никъде няма толкова планини — засмя се мъжът до нея. Висок и широкоплещест, облечен с карирана риза, дънково яке с лика на Дейл Ърнхарт-старши на гърба и тежки ожулени ботуши.
— Виждали ли сте Скалистите планини? — попита тя.
— Не, госпожо, не съм.
— Те са много по-високи от тези, но съвсем не толкова красиви. Голи кафяви канари с малко сняг по върховете. Няма много дървета. А тукашните планини са зелени.
— Случайно ли минавате, или търсите повече зеленина? — попита сервитьорката, доловила последните й думи, след като предаде в кухнята поръчката й.
— Нито едното, нито другото. Търся един човек. Може би сте го виждали.
Сервитьорката и мъжът на бара се спогледаха.
— Какъв човек? — застана нащрек съседът й.
— Гадният ми бивш съпруг, който в един момент изчезна от града. Дължи ми целогодишна издръжка за двете ни деца.
— Мръсник — каза мъжът. — Как изглежда?
Анабел описа Нокс.
— Прилича ми на един, който вчера се появи малко преди края на смяната ми и започна да задава въпроси — каза сервитьорката, докато си драскаше заврънтулки в тефтерчето за поръчки. — Представи се за федерално ченге, ама с тия въпроси хич не ми хареса.
— А чичо Сам му плаща достатъчно, за да храни и облича децата си. От негов колега научих, че е тръгнал насам по някакви задачи. Писна ми да се появява и изчезва, когато му хрумне. Изобщо не му пука, че нямам пари дори за лекарството на сина ни, който страда от тежка астма. Веднъж едва не умря.
— Мръсник! — за втори път възкликна мъжът с дънковото яке и гневно задъвка залък хляб, напоен с мазнина.
— Ако случайно го видите, не му казвайте нищо — предупреди Анабел. — Има оръжие и като нищо ще го използва, особено ако е ядосан. Много пъти си го е изкарвал на мен.
— Искате да кажете, че ви е посягал? — попита мъжът с дънковото яке, след като преглътна големия си залък, и се надигна от тясното столче.
— Просто ви предупреждавам да внимавате — отвърна Анабел и го побутна по рамото да седне. Гласът й ставаше все по-провлачен, сякаш поглъщаше носовия им южняшки акцент при всяко отваряне на устите им.
— Какво мислите да направите? — попита сервитьорката, очевидно приела присърце личната й драма.
— Мисля да го стисна за топките! — твърдо рече Анабел и й подаде листче. — Ако го видите, просто ми звъннете на този телефон!
— И моят ми извъртя същия номер. Осем години го гоних, но все пак успях да си прибера парите.
— Дано имам този късмет — въздъхна Анабел. — Къде мога да отседна тук?
— Гледай да не е в мотела на Скип, който е по-надолу по улицата — отвърна с усмивка сервитьорката.
— Защо?
— Защото твоят човек е там, скъпа. Той също попита къде може да се настани и аз му препоръчах мотела. Опитай при Луси в другия край на града. Тя дава една-две наистина добри стаи под наем.
— Благодаря — кимна Анабел. — При Скип значи?
— Точно така. — Жената се обърна към прозорчето зад гърба си и миг по-късно на бара пред Анабел се появи голяма чиния. — Как мислиш да хванеш мръсника, скъпа?
— Водя си един човек. Той също работи във ФБР, специалист е по издирване на колегите си, които въртят подобни номера.
— И за това ли си имат специализиран отдел, да ги вземат мътните? — изръмжа мъжът до нея. — Нищо чудно, че данъците ни хвръкнаха до небето!
— Замълчи, Хърки — скара му се сервитьорката. — Не виждаш ли, че жената е разстроена?
— Извинете ме, госпожо — промърмори Хърки и набучи цял кренвирш на вилицата си.
— Значи наистина си решила да заковеш гадния хитрец, а? — полюбопитства келнерката.
— Нещо такова. Моля те да ми звъннеш, ако го видиш. Аз отивам да проверя дали е при Скип. Много ти благодаря за информацията.
Анабел дояде порцията си и поръча храна за Кейлъб. После напусна заведението и се огледа. Никак не й се щеше да се натъкне на Нокс. Върна се при микробуса и докладва ситуацията.
— Най-вероятно е отседнал в мотела. Мисля да му устроим засада и да тръгнем по дирите му. Ако го няма, ще разчитаме на моите нови приятели.
Кейлъб отвори пластмасовата кутия.
— Тук има само пържено! — ужаси се той.
— Съжалявам, но заведението не предлага друго.
— Дори кисело мляко или някакви плодове? Знаеш ли колко ми е висок лошият холестерол? А и триглицеридите ми са с ненормални стойности. Всеки момент мога да падна и да умра, Анабел! Истина ти казвам!
— Това е закусвалня, Кейлъб. Клиентите й са яки мъже, способни да излапат цял говежди бут. Никой не мисли за плодове. Освен това нека те попитам къде изчезна промененият ми приятел Кейлъб? Онзи с два пищова в ръцете, на когото не му пука от нищо?