Библиотекарят я погледна мрачно.
— Какво пък толкова, по дяволите! — И бездруго вероятно ще ни видят сметката! — Направи гримаса и решително захапа дебело парче бекон, полято със сладък сос.
45
В приемната на съда нямаше никого. Стоун изчака известно време, оглеждайки купчините кашони, струпани до стената. В един момент се приближи и вдигна капака на най-горния от тях. Беше пълен с документи. Вероятно поредната пратка за пререгистрация на минните компании, за която беше споменал съдията Мозли. Вдигна листа, който лежеше най-отгоре и приличаше на опис. Осемдесет големи кашона. Стоун огледа кулите от кашони и неволно се запита как е възможно човек да обработи толкова документи, без да се побърка.
Дочу забързани крачки. Остави описа на мястото му и побърза да заеме позиция пред голямото бюро в средата на помещението. През вътрешната врата влезе Шърли Кумс, забила поглед в документите, които носеше. Миг по-късно вдигна глава, видя посетителя и се сепна.
— Тук ли работите? — попита Стоун.
Тя кимна и притисна длан към гърдите си.
— Изплашихте ме.
— Деловодителка ли сте? — огледа се Стоун.
— Не, съдебен секретар. Вече от доста години. Изненадан ли сте, че заемам такава длъжност? — В очите й се появи студенина. — Просто ви приличам на деловодителка и нищо повече, така ли?
— Ходих при Уили. Скоро ще се оправи.
Шърли се направи на заета с документите върху бюрото.
— И аз мисля да отскоча до болницата.
Как ли пък не.
— Отпред е паркиран един кадилак с доста многозначителен номер.
— На Министерството на правосъдието ли?
— Именно.
— Това е колата на съдия Мозли.
— Между другото, взехте ли всичко, което търсехте в караваната на Уили? — подхвърли Стоун.
— Моля?
— Мисля, че оставихте там едно шишенце от тиленол — твърдо продължи той. — Аз го прибрах, но после то изчезна.
Взря се в нея и многозначително докосна темето си.
Защо трябва да бъда деликатен, по дяволите?
Шърли го гледаше така, сякаш беше насочил пистолет в гърдите й.
— Нищо не съм оставяла!
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. Освен това използвам адвил. Отдавна, откакто се разбра колко е опасен тиленолът.
— Според Уили в шишенцето е имало още няколко хапчета, но аз го намерих празно. А после изчезна. Може би някой е имал интерес да го прибере.
— Празно шишенце? Защо?
— Може би се е опасявал, че ще е някакво веществено доказателство.
— За какво?
Стоун усещаше, че тази жена лъже. Личеше й по лицето и потрепването на гласа. Тя беше. Направила бе опит да убие собственото си дете.
Сега остава да разбера кой ме хвърли при гърмящите змии, защото не е била госпожата от съда с високите токчета и цигарите „Пал Мал“.
— Не бива да вярвате на Уили, защото е вечно надрусан.
— Но в случая не беше надрусан със стимуланти, а беше погълнал депресанти — спокойно отвърна Стоун. — Лекарите установиха наличието на оксикодон в кръвта му. Това е депресант.
— Уили не познава дори половината от боклуците, с които се тъпче. Сигурно е забравил, че е взел оксикодон.
— Или някой е искал да изглежда така.
— Какво намеквате? — стрелна го с поглед тя.
— Че някой може би е искал да изглежда така, сякаш случайно е предозирал.
— Но кой би пожелал да убие Уили? — намръщи се Шърли. — Какъв е смисълът? Той няма пари и не притежава нищо ценно.
— Хората убиват и по други причини.
— Например? — попита почти боязливо тя.
— Уили е поискал ръката на Деби Рандолф. Знаехте ли за това?
Шърли почервеня. Нервно зарови в чантичката си и измъкна пакет цигари.
— Не. Вероятно не е пожелал да го каже и на собствената си майка.
— Но вие сте познавали Деби, нали?
— В Дивайн всички се познаваме — отвърна примирено тя и щракна запалката.
— Дали някой не е бил разочарован от намеренията им за брак?
Шърли издуха облак дим и се втренчи в него.
— А вас това какво ви засяга, по дяволите? Вие не сте тукашен, не ни познавате. Не съм длъжна да отговарям на тъпите ви въпроси само защото сте помогнали на Уили!
— Реших, че ще имате желание и вие да ми помогнете в случай, че някой наистина се опитва да убие сина ви.
— Никой няма подобни намерения!
— С изключение на факта, че той едва не умря от нещо, което никога не взема, защото е алергичен към него. Това е доста любопитно, нали?
Тя хвърли поглед към купчината кашони, наредени покрай стената.
— Извинете, но имам много работа.
— Виждам. Нуждаете ли се от помощ? Готов съм да ви помогна срещу съвсем скромна сума.