Е, това едва ли го правеше по-малко циничен. Без тази черта днес нямаше да е жив. Такава му беше работата. Лишен от цинизъм, опитът означаваше само едно: закостеняване на мозъка, което просто не си забелязал. През последните дни му се събраха няколко срещи на високо равнище, на които се обсъждаха минимум три възможни версии. Но той беше запознат само с една от тях.
Навлече якето, провери дали портфейлът му е на мястото си и извади ключовете на джипа. Беше готов да побегне презглава накъдето му видят очите, стига Хейс да решеше, че може да прехвърли задачата на някой друг от лакеите си. Беше сигурен, че има много такива и чакат на опашка да докажат своята преданост. Честно казано, той вече беше загубил желание да открие Кар. Това стана постепенно, докато научаваше подробностите около живота му, както и вероятните подбуди на Хейс да унищожи един герой, който така и не е получил своя медал.
Тръгна към джипа, питайки се дали да не пробва още веднъж късмета си в онова ресторантче, над което светеше буквата „Т“. Може би си струваше, но реши да го остави за по-късно. Сега щеше да пообиколи града, за да видя онова, което бе останало скрито в мрака.
Не хранеше никакви илюзии, че може да се натъкне на Джон Кар. В началото искаше само да открие къде е, нищо повече. Но днес част от него се надяваше това да не се случи. Не само заради опасността от директната конфронтация, която със сигурност щеше да завърши в полза на страховитата мечка гризли, убивала по поръчка на правителството.
Тук ставаше въпрос за справедливостта, понятие, което за разлика от шефа си Нокс все още не беше забравил напълно.
47
— Ето го! — прошепна Анабел.
Двамата наблюдаваха мотела от микробуса и видяха как Нокс потегля.
— Какво ще правим? — попита Кейлъб.
— Ще го проследим — отвърна тя и в ръката й се появи миниатюрен уред. — Имам още един предавател, който мисля да залепя на джипа му.
— Добре си се подготвила, признавам го — промърмори Кейлъб и включи на скорост.
— Изчакай да видиш какво носи Рубън.
Спазвайки благоразумна дистанция, последваха Нокс, който направи кратка обиколка из центъра на градчето и се насочи към ресторанта с единственото „Т“.
— Сега ще стане интересно — подсмихна се Анабел.
Нокс се настани на бара. През два стола от него седеше Хърки, който унищожаваше третата си порция. Зърнал новодошлия, той се намръщи и се премести до него, а познатата сервитьорка избърза да вземе поръчката.
— Пак тук, а? — подхвърли тя.
— Реших, че вечерта може да е освежила паметта ти — каза Нокс.
— Наистина. Вече съм сигурна, че с право съм ти казала да се измиташ.
Нокс потисна гнева си и се постара да говори безизразно.
— Хей, какво е това непочтително отношение към служителите на чичо Сам?
Хърки се наведе към него и го побутна с лакът.
— Проблем ли има? — изгледа го Нокс.
— Няма проблем — отвърна Хърки, но заплашителното му изражение показваше обратното.
Сервитьорката се отдалечи да се обади по телефона.
— Имаш ли деца? — каза Хърки.
— Да, две — отвърна слисано Нокс.
— А защо не се грижиш за тях? — попита сопнато Хърки и лапна лъжица царевична каша.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Децата ми са големи и не живеят при мен. По-скоро те трябва да се грижат за баща си.
— Мръсник! — каза с пълна уста Хърки.
— Какво?!
— Всеки, който си зарязва семейството, е мръсник! — повтори той.
— Млъквай, Хърки! — извика сервитьорката, приближавайки се към тях.
— Оставил е жена си и децата си да гладуват, Дорис!
— Да гладуват ли? Жена ми е мъртва! Кой, по дяволите…
Хърки отново го побутна с лакът.
— Я да излезем навън! — каза той. — Мисля, че имаш нужда от един малък урок!
— Не те съветвам да го правиш.
— На ти един съвет от мен!
Юмрукът на Хърки се стрелна напред, но Нокс ловко парира удара, изви ръката му зад гърба и навря лицето му в чинията с царевична каша и яйца на очи.
— Хей! — изкрещя сервитьорката, забелязала как няколко посетители се надигат от местата си, за да помогнат на Хърки.
Нокс извади служебната си карта и пистолета.
— Всички да седнат по местата си, освен ако някой не иска да се озове на топло във федерален затвор! Там е хубаво, но е далече!
Мъжете се вцепениха. Настана тишина, нарушавана единствено от пръхтенето на Хърки, в чиито ноздри бяха влезли жълтъци и царевична каша.
Нокс погледна сервитьорката.
— Кой, по дяволите, ти каза, че…
Жената допусна грешката да погледне към вратата. В следващия миг Нокс се втурна навън.
Анабел надничаше от прозорчето на микробуса, чиято предница се показваше иззад ъгъла. Все още държеше телефона, по който току-що разговаря със сервитьорката.