— Разбрал е някак, мамка му! — изсъска тя. — Дай бавно назад!
Кейлъб се подчини. Колата изчезна от полезрението на Нокс, направи маневра на близкия паркинг и започна да се отдалечава.
— Размина ни се на косъм. Добре, че успях да му лепна предавателя, докато беше в ресторанта. — Погледна малкия уред в скута си и добави: — Вече потегли! Карай след него, но по-бавно!
Нокс усещаше, че някой го следи, но не беше сигурен кой. Хейс би използвал по-директен подход. Може би някой от приятелите на Кар? Мацката с острия език? Агентът на Сикрет Сървис? Но как бе възможно да са стигнали чак дотук? Караше към автогарата и постоянно поглеждаше в огледалото. Тя щеше да бъде затворена още един ден, но той нямаше намерение да чака. Мразеше усещането, че някой се промъква зад гърба му. Беше твърдо решен да обърне наопаки целия град, но да се добере до някаква информация.
Наложи се да блъска дълго по заключената врата на автогарата, преди зад нея да се появи сънлив мъж на средна възраст. Нокс залепи служебната си карта на стъклото. Пазачът пребледня и бързо отключи.
— С какво мога да ви помогна? — попита с треперещ глас той.
— Моли се на Бог наистина да можеш!
Двайсет минути по-късно вече имаше отговор на въпроса си и хукна към джипа.
Човекът беше разпознал Кар. Пътувал в компанията на някакъв младеж. Взели автобус, който отивал на югозапад. Пазачът набра домашния номер на шофьора и успя да се свърже с него. Той си спомни къде е оставил мъжа и младежа — мястото можело да бъде наречено спирка на края на света. Но и това беше някаква следа.
Нокс стъпи на газта.
Започна да осъзнава, че може би единственият начин да оцелее е да открие Джон Кар.
48
Джипът се носеше по пътя и Нокс се опитваше да разбере как са успели да го проследят чак дотук. Сякаш знаеха къде точно…
Едва успя да вземе завоя. Свърна встрани, измина стотина метра по черен път и спря. Откачи предпазния колан и започна старателен оглед на кабината. Не откри нищо и излезе навън. Външният оглед се оказа доста по-продуктивен. Миниатюрният магнитен предавател беше залепен зад едно от задните колела, от вътрешната страна на калника. На лицето му бавно изплува усмивка. Започваше да става интересно.
Шофираше Анабел, а Кейлъб не отделяше поглед от малкото екранче. В краката му се въргаляше кутията с остатъците от храната.
— Хамбургери, пържени картофи и бекон — мрачно изпъшка той. — Сигурно съм качил пет кила. Чувствам как артериите ми се стесняват!
— Но за сметка на това вършиш добро дело — отвърна Анабел, без да отделя очи от пътя. — Как се справяме?
— На километър и половина е пред нас и кара направо. — От едната страна на пътя се издигаха остри скали, а от другата зееше дълбока пропаст. Предпазни парапети нямаше. — Изглежда, Оливър е пътувал с автобус.
— Сигурно, съдейки по това как Нокс излетя от автогарата.
— Ами Рубън? — извърна се да я погледне той.
— Говорих с него. Кара след нас и вероятно ще ни настигне при следващото спиране на Нокс.
— Доста затънтено място — отбеляза Кейлъб, отправил поглед навън.
— Нима си очаквал, че Оливър ще се установи в някое от големите предградия?
— Понякога е по-сигурно да си сред много хора.
— Но понякога не е. Казвам ти го от опит. По всичко личи, че е някъде из тия чукари. Онзи, който взриви бомба в клиниката за аборти, се кри пет години в планините на Северна Каролина.
— Но накрая го пипнаха — изтъкна Кейлъб.
— Вярно, но…
— О, по дяволите!
— Какво?
Кейлъб се беше втренчил в екранчето.
— Обърна! В момента се движи срещу нас!
Анабел хвърли един поглед. Червената точица наистина летеше в обратна посока, право към тях.
— Отбий, бързо! — извика Кейлъб.
— Къде по-точно? В скалите или от другата страна, в пропастта?
— Ей там!
Кейлъб посочи тясна ивица между шосето и стръмните канари, обрасла с дръвчета.
Анабел бързо се подчини и изключи мотора. Край тях с грохот профуча цистерна на „Ексон“.
— Загазихме — промърмори Кейлъб, без да отделя очи от екранчето.
Анабел проумя ситуацията за секунда.
— Мамка му! Открил е предавателя и го е лепнал на шибаната цистерна!
Кейлъб кимна и захвърли вече безполезното устройство.
— Какво ще правим сега?
Тя включи на задна, излезе на пътя и натисна педала до дъно.
— Караме напред и се оглеждаме. Ако имаме късмет, пак ще му хванем следите.
— Аз не съм от късметлиите.
— Аз обаче съм.
— Защо?
— Защото съм ирландка. И винаги си оставям нещо в резерва.