— Следваща… рапорт… разследване… запад… следа.
Ситуацията беше толкова абсурдна, че го напуши смях.
— По дяволите, Нокс!
След като изключи телефона, той вдигна стъклото и приглади разрошената си коса. С малко късмет биха могли да открият Хейс рухнал върху бюрото след фатален инфаркт, умишлено предизвикан от Джо Нокс.
Джипът потегли към следващото градче от списъка.
51
Крачейки по коридора на болницата, Стоун чу смях. Откри причината веднага след като влезе в стаята на Уили. На съседното легло беше Дани, а Аби седеше между тях.
Всички се извърнаха към вратата.
Главата на Дани беше бинтована. Едното му око беше отекло, а по лицето му имаше драскотини. Той се надигна от възглавницата бавно и сковано, но на лицето му се появи познатата предизвикателна усмивка.
— Я кой дошъл! — провикна се той. — Доблестният Дъдли. Спасителят на човечеството или поне на двама скапаняци от затънтените планини!
— Откакто ги събраха в една стая, бързо се подобряват — поясни с усмивка Аби.
— Виждам — кимна Стоун и придърпа един стол. — Как се чувстваш, Дани?
— По-добре отвсякога. Явно някой трябваше да ме фрасне по главата, за да ми се намести мозъкът.
— Жалко, че това не се случи преди време, когато още играехме футбол — ухили се Уили. — Помниш ли онова ужасно отиграване в полуфинала на щатското първенство? Аз бях напълно свободен, но ти подаде топката право в ръцете на последния в защитата. За малко да загубим мача.
— Да, бе, как ли пък не. Вярно, че при този пас зяпах мажоретките на противника. Една от тях се беше надупила срещу мен, може би за да ме разсее.
— Някои неща никога няма да се променят — поклати глава Аби. — Момчетата никога не порастват, само стават по-високи, окосмяват се и хората започват да ги наричат мъже. Но всъщност си остават хлапета.
— Тайри ми каза, че е идвал да те види — обърна се Стоун към Дани.
Изражението на Дани се промени и той извърна поглед към прозореца, но дума не каза, което не беше характерно за него.
— Тези хора едва не те убиха, Дани — тихо, но настойчиво рече Стоун. — Мен също.
— Съжалявам, Бен. Това не е твоя битка.
— Кои са те?
— Не си спомням. Докторите твърдят, че съм получил сътресение на мозъка. — Лицето му се проясни. — И в гимназията получих няколко такива, нали, Уили?
— Да, по дяволите. Защото задържаше топката прекалено дълго.
— Нямах друг избор, защото ти трябваше време да размърдаш жалкия си задник. Ако тичаше малко по-бързо, горката ми глава със сигурност нямаше да пострада.
Приятелят му се ухили.
— Тръгваме за Калифорния веднага щом излезем от болницата — обяви Дани. — Нали така, Уили?
— Точно така. Снощи уточнихме всички подробности.
— Сигурен ли си, че тези приказки не се дължат на болкоуспокоителните? — попита Аби, обръщайки се към сина си.
— Сигурен съм. Дивайн е тесен и за двама ни, нали Уили?
— Много правилно — съгласи се Уили.
— Той ще се измъкне от мината. Като стана кинозвезда, ще го взема за мениджър.
— Какво разбирате вие двамата от тия неща? — възкликна невярващо Аби.
— Актьорите не са нищо повече от платени лъжци — отсече Дани. — Запомнят няколко реплики и ги декламират. Ти нали ме познаваш, мамо? Мога да ръся глупости до безкрай.
— Тук Дани е прав, мисис Райкър — засмя се Уили.
— Калифорния е далече — прошепна Аби.
— Нима искаш да остана тук? — попита Дани.
— Не, не. Искам да бъдеш щастлив и да бъдеш в безопасност. Ако Калифорния ще ти осигури това, така да бъде. А пък аз ще ти идвам на гости.
— Как на гости! Когато стана прочут, ще ти купя имение в съседство с Брад Пит. Е, от време на време ще ме каниш, че да мога да зяпам Анджи през оградата.
— Добре, Дани, добре — кимна тя, но изглеждаше разтревожена.
Момчето забеляза това и хвана ръката й.
— Всичко ще бъде наред, мамо, обещавам.
— Да, да, разбира се.
— Не си спомняш нищо за снощи, така ли? — настоятелно попита Стоун.
— Не. Но ако си спомня, ти ще бъдеш първият, който ще разбере.
Стоун понечи да каже нещо, но в стаята влезе една медицинска сестра.
— Уили, приготви се за изписване — обяви тя. — Докторът смята, че можеш да си вървиш. Имаш ли с какво да се прибереш?
— Аз съм с твоя пикап — рече Стоун. — Ще те закарам.
— Добре, но ще се обадя и на дядо. Той сигурно ще иска да дойде.
— Хей, да не забравиш! — подвикна Дани. — Калифорния ни чака!
— С теб съм, човече!
Договорът беше скрепен с шумно плясване на длани.