Стоун се извърна към Аби.
— Още колко ще останеш тук?
— Час-два със сигурност. Защо не дойдеш на вечеря?
— Хей, какво става между вас двамата? — подхвърли Дани.
— Не само бъдещите кинозвезди имат мечти — каза Аби и леко поруменя.
По обратния път към града Стоун зададе въпроса, който не му даваше мира.
— Спомена, че Деби ти се е обадила вечерта преди смъртта си. Откъде ти се обади?
— От пекарната — отвърна Уили. — Правеше там стенопис, но след работно време. Клиентите не обичат да им мирише на бои, когато си купуват кексчета и сладки.
Стоун си спомни за недовършеното пано на стената на пекарната.
— А тя се намира точно срещу офиса на Рори Питърсън, нали?
— Да. Защо питаш?
— Защото и той е бил убит.
— Но в града. И то предишната вечер. Деби си е била вкъщи по това време.
— Не, не. Трупът й е бил открит на сутринта. Отдавна изстинал. Може би е била убита още предишната вечер, когато са убили и Питърсън. Предполагам, че и неговият труп е бил открит на сутринта.
— Но къщата на родителите й се намира на двайсет и пет километра от града.
— Добре, нека помислим малко. Вечерта тя ти се обажда от пекарната в добро настроение. Да допуснем, че Питърсън е бил убит някъде по това време. Паното, което рисува Деби, е в предната част, откъдето добре се вижда улицата и отсрещната сграда.
Уили изправи гръб.
— Намекваш, че може да е видяла убиеца на Питърсън?
— Най-малкото е забелязала, че в офиса влиза някой. Може би е отишла да провери какво става или пък убийците са я видели и са я отвлекли, защото е потенциален свидетел. След това са я закарали в дома на родителите й, където са я застреляли с бащината й пушка. Постарали са се да изглежда като самоубийство и на никого не му хрумва да направи връзка между двата случая.
— Това звучи правдоподобно, мамка му — рече бавно Уили. — Трябва да кажем на Тайри.
— Точно това мисля да направя.
Пикапът на Боб Кумс вече беше спрял пред караваната. Уили слезе в момента, в който вратата се отвори и на прага се появи усмихнатият старец. Момчето изтича към него и го прегърна, а Стоун, който вървеше след него, се върна да вземе раницата му.
Едва затворил вратата на пикапа, той отхвръкна напред и се озова с лице в калта, запратен там от ударната вълна на експлозия. Върху гърба му се посипаха отломки. Когато все още замаян вдигна глава, караваната я нямаше. Зад мястото, на което тя стоеше преди малко, се виждаха само няколко дървета. До главата му тупна нещо тежко, което цвъртеше и димеше. В първия момент не разбра какво е то, но едва ли някой можеше да го вини за това.
Беше къс от тялото на Уили Кумс, от когото не беше останало нищо друго.
Главата на Стоун безсилно се отпусна в калта.
52
Анабел и Кейлъб се върнаха на автогарата. Там научиха, че шофьорът, който бе возил Стоун, потегля скоро по същия маршрут, малко преди обявения час. Анабел се настани на седалката зад него и започна да му задава въпроси, а Кейлъб подкара след тях. Половин час по-късно автобусът беше задминат от мотоциклет „Индиан“, модел 1924 година, с рядко срещащ се кош от лявата страна. Водачът му бързо намали скоростта и кротко се нареди зад микробуса.
Анабел въздъхна от облекчение. Големият мъж Рубън Роудс най-после се появи. Почти сигурно беше, че в един или друг момент мускулите му щяха да влязат в действие. Тя го беше предупредила да вземе и някои неща, които може би щяха да свършат работа. Със задоволство огледа пълния кош, покрит с брезентово платнище.
Няколко часа по-късно автобусът я остави на тесен път с много завои. От едната му страна се издигаха стръмни скали, а от другата зееше дълбока пропаст.
Шофьорът я увери, че именно тук е оставил Стоун и приятеля му.
— Голям интерес към тези двамата — подхвърли той, преди тя да слезе. — Какво е станало?
— Нямам право да отговарям на въпроси, свързани с националната сигурност — поклати глава тя.
— Каква национална сигурност? — учуди се човекът. — Те приличаха на обикновени скитници!
— А вие как ще се облечете, ако бягате от ФБР?
— Разбирам.
— Сигурен ли сте, че не си спомняте за целта на пътуването им?
— Абсолютно. Младежът просто дойде при мен и пожела да го сваля тук. С него слезе и по-възрастният мъж. — Шофьорът замълча за момент, после добави: — Момчето носеше спортно яке с емблема.
— На някой колеж или на гимназия? — бързо попита Анабел.
— Не обърнах внимание.
Тя вдигна бележника, в който си беше водила записките.
— Това са всичките населени места, до които води пътят, така ли? Сигурен ли сте?
— Тук няма кой знае колко населени места, госпожо. Желая ви успех.