Вратата се затвори и автобусът потегли.
Анабел се присъедини към приятелите си и им разказа какво е научила.
— В момента Нокс върши абсолютно същото, но има доста солидна преднина.
— В замяна на това ние сме трима — отбеляза Рубън. — Предлагам да се разделим. Аз поемам две градчета, а вие — другите две.
— Добра идея — кимна Кейлъб.
— Донесе ли каквото ти поръчах? — попита Анабел.
— Да. Имам чувството, че притежавам склад за холивудски реквизит.
— Човек никога не знае какво ще му потрябва. Дай да го прехвърлим в микробуса.
Свършиха с товаренето и Анабел погледна бележника си.
— Ние с Кейлъб поемаме Майс и Тазбърг, а за Рубън остават Саут Ридж и Дивайн. — Извади от чантичката си карта на местността и му я подаде. — Взех я от автогарата. По всичко личи, че тези градчета са на два-три часа път едно от друго. По права линия са много по-близо, но пътят заобикаля между планинските склонове.
— Моето моторче страшно си пада по завоите — ухили се Рубън и разнежено потупа резервоара.
— За разлика от мен — въздъхна Кейлъб, улови острия поглед на Анабел и побърза да добави: — Не че се оплаквам, ама все пак…
— Ще поддържаме връзка по мобилните. Който пръв открие нещо, веднага съобщава. Така ще можем да се обединим максимално бързо. — Анабел подаде една снимка на Рубън и добави: — Това е Нокс, гледай да не се сблъскаш с него.
— Благодаря.
Рубън яхна мотора, след което нахлузи каската и старомодните очила.
— А какво ще стане, ако открием Оливър едновременно с Нокс? — обади се Кейлъб.
— Ще го убедим, че Оливър трябва да остане с нас — твърдо рече Рубън.
— Той е ченге, едва ли ще се съгласи.
— Ще бъдем много убедителни.
— Не можем да отстраним федерален агент — поклати глава Кейлъб. — Не си го представям дори при повишения тестостерон в жилите ми.
— Нека мислим за това когато и ако се наложи — прекъсна го Анабел. — В момента единствената ни задача е да открием Оливър. Но колкото по-дълго се мотаем тук, толкова по-големи са шансовете на Нокс да ни изпревари.
Рубън ритна стартера и моторът забоботи. Той погледна картата, махна за сбогом и потегли на изток.
Анабел се насочи към шофьорското място, но Кейлъб я спря.
— Аз ще карам — обяви той, скочи в кабината и завъртя ключа.
— Защо?
— Не си добра на завоите. Караш бързо и рязко и ми прилошава от лашкането.
— Тъй ли? А какво ще правим, когато се наложи да караме наистина бързо?
— Качвай се.
— Какво?!
Моторът изрева и Анабел беше принудена да изтича към пасажерската врата. Микробусът се стрелна напред в момента, в който скочи вътре. Преди да успее да седне, инерцията я прекатури на задната седалка.
— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя тя, докато се надигаше.
— Дойде време да се убедиш, че от мен по-добър шофьор няма!
Анабел успя някак си да се прехвърли на предната седалка и побърза да си сложи колана. Кейлъб влезе в завоя с близо сто километра в час и без да намалява, се насочи към следващия. Въпреки стреса Анабел нямаше как да не отбележи професионалното му поведение зад кормилото. Макар и непригоден за такива пътища, масивният микробус се държеше изключително стабилно.
— Как го правиш, Кейлъб? — учуди се на глас тя.
— Просто умея да шофирам. Трябваше да ме видиш какво правя със скромната си „Нова“ по пътя към къщата на един приятел, който се казва Тайлър Райнке. Направя летях!
— Виждам, че умееш да шофираш. Но как го правиш?
— Защо си мислиш, че цял живот съм карал скапаната „Нова“? — въздъхна той.
— Не знам. Смятах, че си стиснат или че просто нямаш вкус. А може би и двете.
— Е, може и да съм стиснат, но имам вкус. Всичко беше заради баща ми.
— Какво говориш?
— Татко беше професионален пилот.
— Стига бе!
— След като се отказа от пистата, отиде да работи в екипа на Ричард Пети от НАСКАР.
— Крал Ричард?
— Съшият — кимна Кейлъб. — Аз му бях протеже.
— Какво?!
— Нали ме чу?
— Бил си протеже на Ричард Пети?! Я стига си ме занасял!
— Шестгодишен започнах да карам картинг, Анабел. После се прехвърлих на състезателни коли за непълнолетни и на драгстери. Всяка година бях сред първите трима, а веднъж дори ме обявиха за Млад състезател на годината. Завърших на първо място подготвителната школа на НАСКАР и получих предложение да стана втори пилот на Били Нелсън от отбора на „Шеви“ в Шарлот. Бяха печелили купата „Уинстън“ три години поред. Ментор трябваше да ми стане Боби Адисън — техният най-добър пилот, печелил четири пъти „Дайтона–500“. Но в един момент всичко отиде по дяволите.