— Какво се случи?
— По време на тренировка на пистата в Дарлингтън излетях от завоя с триста километра в час. Изгубих контрол и се блъснах в стената. Дясната предна гума гръмна, а скъсаната полуоска хвръкна към тревната площ и се стовари върху екипа, който чакаше там.
— О, боже!
— Моят екип — тихо добави Кейлъб. — Моят личен екип.
— Включително баща ти? — ахна Анабел.
Кейлъб се обърна да я погледне. Очите му бяха насълзени.
— Той прекара четири месеца в болницата и успя да прескочи трапа. Но след този инцидент аз се отказах. Не бях в състояние нито да сменям скоростите, нито да натискам газта. Дълго време дори не се качвах в кола. Бях принуден да променя живота си и в крайна сметка смених високите скорости с библиотеката. Исках да бъда максимално далеч от предишния си живот. Но моята „Нова“ си я запазих. Тя беше една от първите ми състезателни коли. Боядисах я с онзи гаден сив цвят, за да скрия номера и ивиците. Бях номер двайсет и две, викаха ми „Двете двойки“. На външен вид не беше нищо особено, но под капака се криеше истински звяр. Двойни карбуратори, горен разпределителен вал, четиристотин коня, които никога не са ми изневерили.
Ползвах я само когато имах нужда от нея. Едно време имах навик да я изкарвам късно през нощта в околностите на Сентървил, който все още беше затънтено аграрно градче. На правите отсечки я натисках до двеста и четирийсет и ми ставаше хубаво.
Страхотно чувство!
— Много съжалявам, Кейлъб — промълви Анабел и го докосна по рамото.
Няколко секунди изтекоха в мълчание.
— Хвана се, а? — внезапно рече Кейлъб.
Тя учудено го погледна.
— Аз протеже на Ричард Пети? — хилеше се той. — Абсурд!
— Будалкаш ме, а? — блъсна го в рамото тя, но на лицето й беше изписано възхищение.
— Винаги съм имал талант за разни истории. В книгите, сред които прекарвам съзнателния си живот, е пълно с такива. Няма как да не научиш нещо…
— Но това не обяснява превъзходното ти поведение зад волана.
— Израснал съм в подножието на една планина в Пенсилвания. Първата машина, на която се качих, беше едно малко багерче. В сравнение с горския път, на който го подкарах, това тук си е истински аутобан. — Кейлъб помълча известно време, после добави: — Но когато станах на осемнайсет, наистина участвах в състезания със серийни автомобили. По неасфалтирани трасета, със стари бараки. Реших да се запиша в университета след три катастрофи, последната от която едва не ме уби. Но и до ден-днешен съм запален фен на НАСКАР.
— Тази страна от живота ти е съвсем неочаквана за мен — призна Анабел.
— Е, всеки си има някакви тайни.
— Особено членовете на клуб „Кемъл“ — рече с въздишка тя.
53
Стоун отвори очи, но не видя, а по-скоро почувства хората около себе си.
— Бен?
Извърна се надясно и фокусира очите си върху лицето на Аби, която държеше ръката му. Зад нея се виждаше част от болничната стая.
— Какво се случи? — направи опит да стане той.
Ръцете на Аби и на още някой внимателно го побутнаха обратно върху постелята.
— Спокойно, Бен.
От другата страна на леглото стоеше Тайри.
— Какво стана? — отново попита Стоун, отпускайки се на възглавницата.
— Спомняш ли си нещо?
— Помня, че закарах Уили у дома, а сега се събуждам тук.
— Взриви се — тихо рече Тайри. — Имам предвид караваната му. Хвръкна във въздуха.
— А Уили? Боб? Той също беше там.
— Мъртви са — промълви с треперещ глас Аби и стисна ръката му.
— Как се е случило?
— Газ пропан-бутан — отвърна Тайри. — Само той може да експлодира така. Още няколко крачки, и ти също щеше да си мъртъв. Извадил си късмет, че си бил от другата страна на пикапа. Той е поел голяма част от взривната вълна.
Стоун се замисли.
— Спомням си, че нещо тежко се стовари до мен.
Аби и Тайри се спогледаха.
— Отломки, нищо повече — бързо рече тя.
— Но как е гръмнала газта?
— В момента изясняваме това — отвърна с твърд глас Тайри. — Предполагам, че в караваната е имало газов котлон с бутилки. Плюс доста амуниции.
— Не вярвам — тръсна глава Стоун. — Това не може да е случаен инцидент.
— Склонен съм да приема мнението ти — кимна шерифът. — Но ми трябват и доказателства.
— Чакай, чакай — успя да се надигне Стоун. — По пътя ние с Уили си поговорихме за Деби.
После с няколко думи им разказа за вероятността момичето да е станало свидетел на убийството на Питърсън.
— Не виждах подобна връзка — замислено потърка брадичката си Тайри. — Може би защото Уили не ми каза, че Деби е била в пекарната онази вечер. Но и аз не можех да повярвам, че се е самоубила.