— Ако е така, газта щеше да избухне далеч по-рано — въздъхна Стоун. — Нали ти казах, че в караваната заварих Шърли с цигара в уста? А и Боб едва ли би пропуснал да усети миризмата. Нали газта мирише гадно именно по тази причина?
— Прав си. Но защо някой е решил на всяка цена да убие Уили? Първо чрез свръхдоза, а после с бомба?
— Защото е знаел, че Деби не е извършила самоубийство и е бил твърдо решен да вдига шум, докато истината не излезе наяве. На някой това очевидно не му е харесало.
— Но след като го убива, този някой си дава сметка, че е привлякъл вниманието ни — възрази Тайри.
— Не, не. Извършителите са достатъчно умни и знаят, че улики за престъпление липсват. Това им е напълно достатъчно.
— Няма да се откажа, докато не стигна до дъното на тая работа!
— Всички трябва да си пазим гърбовете, Тайри — предупреди Стоун. — Включително и ти.
— Знам.
Стоун прекъсна линията и се втренчи в телефона. Дани се оказа собственик на последен модел „Върайзън“ с всякакви екстри, включително имейл. Стоун никога не бе ползвал поща, която изключва листа и писалката. Отвори списъка с имената и се зае да ги разглежда. Те бяха предимно женски, а към повечето от тях бяха прикачени кратки характеристики, някои със снимки. Консервативен по природа, Стоун окачестви повечето от тях като чиста порнография. А и псевдонимите им бяха доста многозначителни: „Мръсната кучка“, „Винаги готова“, „Карачката“.
Поклати глава. Беше безкрайно далеч от взаимоотношенията между съвременните младежи. Не ги разбираше и не беше сигурен, че са по-добри от някогашните. Според него Дани трябваше да си намери по-свестни приятелки.
Навън се мръкваше. Изпъшка и бавно стана от леглото. Тялото му беше сковано от болка, но движението му се отразяваше добре. Гърбът вече го болеше от цял ден лежане.
Излезе в коридора и се насочи към стаята на дежурните сестри. Те, разбира се, го смъмриха, че е станал, но все пак му обясниха как да стигне до стаята на Дани.
Пред вратата в дъното на коридора седеше някакъв мъж.
— Мога ли да ви помогна? — изправи се той.
— Вие ли сте човекът на шерифа Тайри? — отвърна с въпрос Стоун.
— Да. Чакайте, вие не сте ли онзи Бен?
— Аз съм. Искам да поговоря с Дани.
— Няма проблем, нали вие го спасихте.
Дани седеше на леглото с подпухнали и зачервени очи.
— Мога ли да вляза?
Момчето се обърна да го погледне и само му махна.
Стоун взе един стол и го придърпа към леглото.
— Много съжалявам за Уили.
Дани не отговори, заковал очи във възглавницата, която държеше в скута си. Когато най-после отвори уста, думите му прозвучаха завалено и провлачено. Успокоителните, рече си Стоун.
— Не заслужаваше да умре така — промълви младежът.
— Никой не го заслужава.
— Напротив! — мрачно го изгледа Дани.
— Може би имаш право. Някои хора наистина го заслужават.
— Той на никого не е причинил лошо нещо, знаеш ли?
— Знам.
— Ами Боб? Защо взривиха и горкия старец?
— Кой го взриви, Дани? За кого говориш?
— Защо питаш? — стрелна го с поглед момчето.
— Защо напусна Дивайн?
— Нали ти казах? Исках ново начало.
— А защо се върна?
— Това си е моя работа.
— Искаш ли да си поговорим за Деби Рандолф?
— Какво да говорим? Тя беше момичето на Уили и той много я обичаше. Щяха да се женят.
— Значи си знаел?
Дани разсеяно кимна.
— През цялото време му помагах да се пребори с дрогата. Но работата в мината го убиваше. Добре, приемам, че изпитваше болки. Но примерът с баща ми беше пред очите ми. Не исках и Уили да свърши така. После се появи Деби и бързо го вкара в пътя. Нали ме разбираш? В един момент той най-неочаквано ми се обади и обяви, че възнамерява да й предложи брак. Поиска мнението ми. С част от съзнанието си исках да му кажа: „Недей, човече, още си много млад. Животът е пред нас, мадамите ни чакат.“ Но дълбоко в себе си изпитах ревност. Можех да имам всяка мадама, която си пожелая, но той беше срещнал жената на живота си и тя го обичаше.
— Какво го посъветва в крайна сметка?
— Казах му да го направи. Познавах Деби, беше чудесно момиче и много му подхождаше. А той ме помоли да им стана кум.
— Това ми звучи така, сякаш сте изгладили търканията си.
— Никога не сме имали истински търкания. Бяха просто глупости.
Дани замълча, а Стоун се облегна назад. Мракът зад прозореца бързо се сгъстяваше.
— Видях те да плачеш на гроба на Деби — рече след известно време Стоун. — Ще ми разкажеш ли нещо повече?