Выбрать главу

Седнала между тях, тя ги изгледа един по един.

— Какво правим сега? Искате да се откажете, така ли? Добре, махайте се! Нямам нужда от вас!

Рубън и Кейлъб се спогледаха виновно.

— Спри колата, Кейлъб! — каза Анабел. — Искам да сляза.

— Защо не се успокоиш? — повиши тон Рубън.

— Няма да се успокоя! Не мога да повярвам, че и вие, и Алекс сте едни страхливци, които…

— Я млъквай! — изрева Рубън.

Тя го погледна така, сякаш я беше зашлевил. И наистина го беше изкарала от кожата му.

— Аз съм се сражавал за тази страна. Ранявали са ме в битки. Поне десет пъти съм се изправял очи в очи със смъртта, докато сме били на мисии с Оливър. Обичам го като брат, защото само той ми помогна, когато бях стигнал дъното. Двамата с него попаднахме в засада в Планината на смъртта. И без малко да останем там завинаги. И знаеш ли кой беше с нас? Алекс Форд. Той постави на карта кариерата и живота си, макар че можеше просто да си тръгне. И той беше ранен, изправен срещу цяла армия шибани корейски нинджи, които се готвеха да ни прережат гърлата. А после с едната си здрава ръка успя да ни измъкне от този ад. Същият този Алекс Форд посрещна с гърдите си куршума, предназначен за президента на Съединените щати. — Рубън погледна към Кейлъб. — А този човек беше отвлечен, държан като заложник и заплашен от взривяване, но устоя и на няколко пъти спаси живота ни. Двамата с него трябваше да преживеем смъртта на един от най-близките ни приятели. Но колкото и да сме съкрушени, се мъчим да вървим напред с вдигнати глави. Дошли сме в тая пустош да спасим Оливър, докато във врата ни диша един мръсник и убиец, пред когото Чарли Менсън бледнее. Ако това е твоето разбиране за страхливост, значи ние сме шибани страхливци с главно „С“, мадам.

В продължение на цяла минута се чуваше само тежкото дишане на Рубън.

Анабел го гледаше втренчено, завладяна от противоречиви чувства, докато най-сетне едно от тях надделя.

— Аз съм идиотка, Рубън. Съжалявам, много съжалявам.

— Ами… добре. Няма нищо.

Рубън седеше с наведен поглед и лицето му пламтеше, а масивният му юмрук нервно потупваше седалката.

Кейлъб усети, че Анабел се кани да каже нещо, и побърза да я изпревари.

— Май е по-добре да продължим напред.

Рубън извърна към него зачервените си очи и мрачно се усмихна.

— Няма да ни е за пръв път. Дано не е и за последен.

Анабел се пресегна и ги хвана за ръцете.

— Току-що разбрах нещо — каза тя.

— Какво? — попита Кейлъб.

— Че трябва да си затворя голямата уста. Държах се така, сякаш съм лидер на екипа, но всъщност дори не съм пълноправен член на клуб „Кемъл“. Още не съм го заслужила.

— Но си на път — леко се усмихна Рубън.

Тя стисна ръцете им и отвърна на усмивката му.

— Окей, кой беше следващият град от списъка? — попита гигантът.

— Дивайн — отвърна Кейлъб след кратка справка с листчето в ръцете си.

59

Стоун приклекна с пистолет в ръка. Не му харесваше да върши всичко това сам, но след като се оказа, че Тайри е замесен по някакъв начин в тази история, нямаше избор. Пикапите вече се нареждаха на опашка. Метадоновата бригада беше тук. Ръждясали коли и още по-ръждясали миньори, търсещи еликсира на радостта. Само че нямаше да го получат. От хамбара в дъното на имота на Аби Райкър се появиха мъже с кашони в ръце. Те бяха подредени в пикапите и покрити с платнище, след което шофьорите потеглиха.

Стоун се прокле, че чак сега проумява истината. Още при появата си тук забеляза кавалкадата от пикапи, насочила се към метадоновата клиника, но не обърна достатъчно внимание на обяснението на Дани, според което хората ставали толкова рано, за да не закъснеят за сутрешната смяна в мините, която започвала в седем. Но пътуването в едната посока не отнемаше повече от час — самият той беше имал възможност да се увери. А хората се събираха пред клиниката още преди пет часа сутринта.

В съда беше видял описа на доставените юридически документи. В него пишеше осемдесет кашона, но той преброи шейсет. Десет реда по шест. Това не му направи впечатление, преди да си даде сметка за ненужно дългото време, което миньорите използваха за посещение на метадоновата клиника.

Часове в излишък плюс липсващи кашони и още нещо.

Погледна тревата пред хамбара. Беше видял колко е утъпкана още когато работеше там, но тогава не обърна внимание. Зеленият килим беше изтънял и черен от колелата на миньорските пикапи, които идваха да бъдат натоварени. Точно като онзи коларски път до мината със змиите, където за малко не загина. Черна пепел, черна трева. Би трябвало да се досети веднага.