Седнаха един до друг и мрачно огледаха затвореното пространство с приблизителни размери три на четири метра. Завинтените към стената умивалник и нужник от поцинкована ламарина нямаха кранове, които можеха да се използват като оръжие. Квадратна стоманена плоча изпълняваше функциите на маса, а леглата бяха от същия материал, но правоъгълни. Те бяха покрити с тънки дунапренени дюшеци и възглавници. Петнайсетсантиметров процеп в стената, покрит с метална решетка, играеше ролята на единствено прозорче. Пред него имаше капак, който пречеше да се гледа навън.
През следващия половин час двамата пъшкаха и стенеха, разтривайки многобройните отоци по себе си.
Накрая Нокс се облегна на стената, опипа с пръст един от разклатените си зъби и погледна към Стоун.
— Къде, по дяволите, отидоха стандартните процедури?
— Май не са особено популярни напоследък — промърмори Стоун, опипвайки една буца, оформила се в долната част на гърба му.
— Изненадан съм, че ни затвориха заедно. Очаквах да ни разделят.
— Явно не им пука за какво ще си говорим.
— Защото никога няма да излезем оттук?
— На практика ние не съществуваме. Могат да правят с нас каквото си поискат. Онзи тип уби човек пред очите ни, което означава, че няма страх от свидетелските ни показания. Мислиш ли, че тази килия се подслушва?
— Съмнявам се, но човек никога не знае.
Стоун се примъкна по-наблизо и зашепна в ухото му, пляскайки с длан по стената, с цел да заглуши евентуалното подслушвателно устройство.
— Има ли някакъв шанс твоите да те потърсят?
— Винаги има шанс — каза Нокс и се включи в пляскането. — В момента можем да се надяваме само на него. Но дори и да проявят желание, ще им се наложи да търсят на много места. А както ти правилно отбеляза, ние вече не съществуваме.
— Могат да ни убият по всяко време. Невидими в живота, без следи след смъртта. Кой те прати да ме издирваш?
— При създалите се обстоятелства би било глупаво да отвърна, че е секретна информация. Задачата ми възложи Маклин Хейс.
По лицето на Стоун пробяга лека усмивка.
— Така и предполагах.
— Служил си под негово командване, нали?
— И така може да се каже.
— А ти как би го нарекъл?
— Не служих, а оцелях под неговото командване.
— Не си първият, който го казва — рече Нокс.
— Щях да съм изненадан, ако беше обратното.
— Заслужил си онзи медал. Защо не го получи?
— Откъде си разбрал? — изненадано го погледна Стоун.
— Поразрових се малко. Проявил си голям героизъм.
— Всеки боец от взвода би направил същото за мен.
— Това са празни приказки и ти отлично го знаеш. И аз съм бил там. Бойците са различни. Защо не получи медала? От документите, които прегледах, става ясно, че предложението за награждаването ти е спряло при Хейс.
— Не съм мислил много за това през годините — сви рамене Стоун.
— Направил си нещо, което го е ядосало, а?
— Дори да е така, вече няма значение.
— Разкажи ми.
— Не. Нищо няма да ти разкажа.
— Добре, преминаваме на следващата тема. Със сигурност знам, че ти си убил Грей и Симпсън.
— Браво на теб.
— Това признание ли е?
Стоун увеличи темпото на потупването.
— В момента трябва да мислим как да се измъкнем оттук — каза той. — Иначе няма да има никакво значение какво съм извършил и какво не.
— Окей, слушам те — кимна Нокс.
— Все още мисля по въпроса. Но ти какво ще направиш, ако все пак успеем да избягаме?
— В какъв смисъл?
— Отлично знаеш в какъв смисъл! — проблеснаха гневно очите на Стоун. — Става дума за мен!
— Ако трябва да ти дам незабавен отговор, бих казал, че ще довърша мисията си и ще те предам там, където трябва.
Стоун оцени откровеността на тези думи с леко кимане.
— Ясно. Така поне ще знаем къде сме.
— Разкажи ми за събитията, благодарение на които попаднахме тук.
И Стоун започна.
Половин час по-късно приключи. Двата чифта затворнически обувки продължаваха да потропват по пода.
— По дяволите! — промълви Нокс. — Май наистина си избрал погрешния град! — Попипа една драскотина на главата си и добави: — Между другото, аз говорих с твоите приятели…