— Сещам се какво мога да направя — каза той. — Разбира се, ще остана до теб, ако имаш нужда от бодигард. Рубън правилно напомни, че убиецът все още е на свобода.
— Благодаря за офертата, боецо, но ще се справя и сама — усмихна му се мило Анабел. — Шерифската служба е залепена за съда.
Кейлъб кимна и се отдалечи, а тя влезе в сградата.
При отварянето на вратата Шърли Кумс вдигна глава. Анабел се представи и обясни целта на посещението си. Жената насреща й се беше състарила с години, но Анабел нямаше как да знае това.
— Дълбоко съжалявам за сина ви.
— Познавахте ли Уили? — подозрително я погледна Шърли.
— Не, шериф Тайри ми разказа какво се е случило.
— Родителите не бива да надживяват децата си — промълви печално Шърли и извади цигара. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва държаха запалката.
— Така е, госпожо.
— Съпругът ми също загина при нещастен случай — бързо добави жената. — А баща ми беше затрупан в мината.
— Какъв ужас, господи!
— Такъв е животът, ужас след ужас — саркастично отбеляза тя. — С какво мога да ви помогна?
— Идвам с надеждата да ми кажете нещо повече за баща ми.
— Не го познавам! — бързо отсече Шърли.
Анабел я наблюдаваше внимателно, макар и дискретно.
Това беше лъжа.
Извърна очи към купчината кашони.
— Имам доста работа — проследи погледа й Шърли.
— О, сигурна съм. Много се безпокоя за татко.
— Някой спомена, че е напуснал града.
— Кой?
— Не помня. Май го чух в ресторанта „При Рита“.
— Вие близка ли сте с Аби Райкър?
В същия момент вратата се отвори и в стаята се появи съдия Мозли. Беше облечен в костюм, а в ръцете си стискаше шапка.
— Шърли, аз отивам в… — Зърна Анабел и се усмихна приветливо.
— Кой ни е дошъл на гости?
Анабел му протегна ръка и усети как пръстите му я задържат малко по-дълго от необходимото. После се представи и обясни защо е тук.
— О, Бен е много интересен човек — кимна Мозли. — Съжалявам, че не го опознах по-отблизо. Надявам се, че ще го откриете. Извинете, но сега трябва да вървя…
— В затвора ли отивате, господин съдия? — попита Шърли.
— Да — кимна той и поясни на Анабел: — Ходя там веднъж в седмицата, за да изглаждам споровете между управата и затворниците. За съжаление те са доста чести.
— Разбирам.
— Рехабилитацията е ключът към проблема — добави съдията. — Голяма част от обитателите на „Блу Спрус“ никога няма да излязат на свобода, но и те са хора и заслужават някакво уважение и зачитане.
— Така мислеше и Джош — промърмори Шърли, изчерви се и побърза да обясни на Анабел: — Съпругът ми. Загина при… инцидент по време на лов. Той беше на мнение, че независимо дали са затворници, или не, хората трябва да бъдат уважавани.
— Точно така — кимна Мозли. — Няма да скрия, че Хауард Тайри не е привърженик на тази теза, но все някой трябва да му я внуши. Надявам се, че седмичните ми посещения там поне мъничко допринасят за нейното възприемане.
— Хауард Тайри ли? — остро попита Анабел.
— Братът на шерифа, директор на Скалата на смъртта — поясни Шърли.
— Официалното име на затвора е „Блу Спрус“, но местните хора предпочитат да го наричат така — добави с усмивка Мозли.
— Наричат го Скалата на смъртта, защото няколко души бяха затрупани в мината, която беше на негово място — каза рязко Шърли. — Те така и не бяха открити. Мината я запечатаха, а отгоре й построиха проклетия затвор. Един от тези хора беше баща ми.
От очите й потекоха сълзи и размазаха грима й. Анабел и Мозли деликатно извърнаха глави.
— Миньорската професия е много опасна — промълви най-сетне съдията.
— Разбирам, че наистина е така — кимна Анабел.
— Е, време е да тръгвам. Приятен ден, дами.
Анабел го изчака да излезе и също се надигна.
— Май ще е най-добре да ви оставя да работите.
— Съжалявам, че не можах да ви бъда полезна — отвърна малко рязко Шърли.
Напротив, мила. Ти вече ми помогна.
65
Стоун и Нокс останаха в карцера шест часа и през цялото време спаха. Надзирателите, които дойдоха да ги придружат до килията, бяха разочаровани, че изтезанията не са ги сломили.
После отново ги облякоха в оранжевите комбинезони. И двамата бяха твърдо решени да изтърпят униженията и подигравките, но това никак не беше лесно. Нокс здраво стискаше зъби, а Стоун гледаше в пространството, без да мига, повтаряйки си, че шансът може да се появи само ако има търпение.
Час по-късно отново бяха съблечени и претърсени. След това им сложиха белезници и ги поведоха към столовата.
Стоун седна на една свободна маса редом с Нокс. Коремът му къркореше. Очите му бавно обходиха огромното помещение. В него имаше приблизително петстотин затворници, три четвърти от които чернокожи. Надзирателите бяха до един бели.