Без да се обръща, Никълъс кимна и вдигна ръце, за да може слугата да го облече.
Когато и последното златно копче бе закопчано и жабото — нагласено, той седна на ръба на стола пред тоалетката и позволи на прислужника да му обуе ботушите. После взе джобния си часовник с прекрасен златен ланец и се изправи, за да го закрепи на мястото му. Слугата се отдалечи на няколко крачки, за да го огледа през присвитите си очи. След малко примигна и рече:
— Според мен, милорд, кафявото египетско сако ще изглежда ослепително с тази жилетка.
Младият мъж прекъсна за момент заниманията си, за да размисли върху предложението.
— Смятам, че си прав — отвърна.
— И новата ви шапка, милорд, с къдравата периферия. Трябва да я носите по-често. Много е стилна.
— Непременно ще я сложа. На всяка цена трябва да бъда стилен — съгласи се графът, като прикри усмивката, предизвикана от речника на прислужника.
— О! И жълти ръкавици, милорд.
— Жълти ръкавици да бъдат.
Когато най-сетне Никълъс бе готов и определен от Джордж като „изпипан до най-малката подробност“, той повика един лакей и нареди:
— Моля те, кажи на госпожа Хърбърт да ме изчака във фоайето с кошницата ягоди, която изпратих от Хоксбъри. А Уайкс да докара каретата пред главния вход.
Беше дошъл моментът да поиска съпругата си.
— Лорд Линдхърст пристигна — обяви Елоиз, като нахлу в стаята за обличане на своята племенница. — И виж какво ти е донесъл. — Подаде й украсена с панделки кошница. — Ягоди! Поръчал е да ги докарат чак от едно от неговите имения, Хенсбъри… — Спря внезапно и набърчи замислено чело. — Или каза Бърдбъри? — След кратък размисъл махна пренебрежително с ръка. — Е, това няма значение. Важното е, че е изпратил тези прекрасни плодове, защото знае колко ги обичаш. Толкова мил, внимателен човек! Несъмнено ще бъде изключително грижовен съпруг.
„Докато разбере за измамата“ — помисли си Софи. Но, разбира се, не можеше да го изрече на глас, не и в присъствието на камериерката. Както бе известно на всеки, слугите клюкарстваха и затова най-добре беше човек да не обсъжда пред тях лични или опасни въпроси. Още по-добре бе да полага усилия да създава впечатление, че всичко му е наред, дори светът наоколо му да се сгромолясва.
Като си налагаше да се придържа към това правило, девойката погледна към огледалото пред себе си и се усмихна, когато срещна погледа на прислужницата, която й правеше прическа.
Поради самоналоженото табу да не дава израз на истинските си чувства към Линдхърст, нейната камериерка, мадмоазел Дьо Лакло, бе заключила, че младата господарка е на седмото небе от щастие заради предстоящото предложение за женитба. Цяла сутрин беше бъбрила за качествата на негово височество. Възхищението й от него бе толкова голямо, че Софи започна да се пита дали момичето не изпитва нежни чувства към него.
Прогони тази мисъл и сведе поглед към кошницата, като се стараеше да изглежда наистина поласкана от подаръка. Дано поне мадмоазел побързаше и завършеше по-скоро прическата й. Непрестанният брътвеж и опъването на косата започваха да й причиняват главоболие… главоболие, което заплашваше да прерасне в мигрена в резултат на вокалното изпълнение на вуйна й по повод подаръка на негово височество.
— Ооо! Какви прекрасни, мили ягоди — не спираше Елоиз. — Виж само колко са съвършени… толкова големи и сочни. Бас държа, че подобни на тях не могат да се намерят в цял Лондон.
Ухилена до уши, сякаш тя самата, а не нейната племенница, е получила този подарък, графинята приближи един от плодовете към устните на девойката.
Тя се отдръпна, като поклати глава. Ако бяха от друг човек, щеше да ги приеме без колебание и несъмнено още преди да дойде време за следобедния чай, щеше да е привършила цялата кошница. Но след като бяха от Линдхърст…
Линдхърст или затвор.
Надвисналата над главата й заплаха бе достатъчна, за да я накара да се престори, че се усмихва, и да каже:
— Благодаря, вуйно. Но точно сега не съм гладна. Ще се насладя на ягодите по-късно, когато имам по-голям апетит.
Мадмоазел се изсмя тихичко през стиснатите си зъби.
— Ама разбира се, че младата госпожица не е гладна. Това от нерви, а? — Очевидно обясняваше липсата на апетит на Софи с девически притеснения. — И нищо чудно. Едно момиче не получава всеки ден предложение за женитба от magnifique2 човек като лорд Линдхърст! N’est ce pas3?
Софи й се усмихна напрегнато и камериерката прие това за утвърдителен отговор.
— А, добре. Няма защо да се тревожи. Достатъчно е негово височество да те зърне тази сутрин и тогава негови нерви ще се разклатят. Тази сутрин госпожица Барингтън изглежда vraiment belle. Oui!